В УМА НА ВЪЛШЕБНИКА

Ако можех бих достигнал слънцето,
Бих го обгърнал с ръце,
Бих го разкъсал, обърнал вътрешността му навън,
Бих слушал как съска,
Как капе горещата сплав на стомаха му,
С който ни поглъща и ни дъвче,
И ни жари и ни убива.
Бих пил от втечнената му плът,
Която набъбва и пада на парещи, издути късове
По земята,
Която вече е изгорена,
Още агонизира,
Още има нужда от своя баща,
А вече поглъща децата си,
А те вече не ходят по нея,
Те всички са полегнали да се слеят
Със своята майка.
Бих издигнал от изстиналите мехури лава
Стълбище до нощната пазва,
Бих потърсил чужди слънца,
Млади, горещи и нежни,
Още готови да дават,
Още далеч от смъртта.
Бих издигнал късове наша земя
До техните подножия,
Бих ги посял,
Бих ги пръснал
И после,
Едва тогава,
Бих заплакал
За моята прекрасна луна,
Която изгубих,
За моята изоставена любов,
За неродените ми деца,
За болката, която познах и бях научен да обичам,
Тогава
Бих сбрал сълзите си,
В стъкленици,
Бих ги поставил
Под телата на избраните нови слънца,
Те да ги разбият,
Да ги пръснат
В пръстта и там
Да родят
Световете,
Които днес умряха
В ума ми,
Защото аз мога,
А знам,
Че не бива.
Стоя и гледам,
Как слънцето бавно стопява света ми,
Другите
Още не знаят,
Не вярват,
Че някога всичко
Ще свърши.
Убиват,
Обичат,
Поглеждат
За миг
Към небето,
А то се кани
Да ги притисне
С тялото
На своя
Пламенен син.

05.7.2014
Димитрина Събчева ©