СМОК

Дядо ми беше прекрасен човек. Никога не повишаваше тон, но винаги успяваше да ме накара да поема отговорност за действията си. Само веднъж го видях ядосан и само веднъж ми се скара, заслужавах го. Когато обаче без да искам строших старата керамична купа, с избеляла синя шарка по края, видях нещо, което никога преди не бях виждал в погледа му. Страх. Той се приближи до мен, аз бях на дванайсет и трябваше да извъртя глава нагоре, за да го погледна. Лицето му беше застинало и той се взираше в пръснатите по пода парчета. Знаех, че купата е била на неговата баба и беше единствената посуда, оцеляла от старата къща на село. Уплаших се, не защото мислех, че ще се ядоса и ще ми се кара, а защото усетих, че съм го наранил. Дядо полека се наведе и бавно започна да събира ситните керамични късчета в единственото по-голямо парче – дъното, което по-чудо беше останало почти цяло. Бързо клекнах до него да му помагам, а той отблъсна ръцете ми и ме отпрати, че можело лошо да се нарежа. Отдръпнах се, но останах до него, докато той обра всичко от пода, хвърли го в коша и сетне замете, за да не остане и най-дребна прашинка от някогашната купа. Сетне, без да ме поглежда и без да казва нищо, отиде да нагледа баба, която приготвяше обеда. Не отвори дума за счупеното до вечерта, когато родителите ми се прибраха с предложението да отидем за почивните дни до село. Зарадвах се, но възгласите ми затихнаха щом забелязах как дядо клати глава и разглежда изпъкналите вени по ръцете си.

- Е, то се знаеше – каза – Таман днес си мислех за къщата. Остаря и тя, а купата я бастисахме.

Мама ми се скара, разбира се, но аз и без това се чувствах особено виновен. Яд ме беше, че точно тази купа от всички успях да закача с лакът, но не го бях направил нарочно. Наистина не исках.

Потеглихме сутринта рано. Времето беше чудесно. Слънцето се издигаше по бездънно небе, ни едно облаче не плуваше по синята снага над нас. Погледът ми отскачаше от стволовете на дърветата, отстрани на пътя, от зелените им перести ръце пресегнати над платното, по което почти нямаше движение. Когато пристигнахме към обяд, вече бях забравил за неприятната вчерашна случка, а дядо се шегуваше и закачаше както обикновено. Прегладнял хукнах да помагам с багажа, докато мама и баба се заеха да претоплят храната, която си бяхме взели от града. Дядо потъна в хладната паст на приземния каменен етаж и не го видях докато не се събрахме да ядем. Изглеждаше освежен и спокоен, погледът му блестеше, въпреки, че състоянието на къщата навярно го натъжаваше. Беше трудно да я поддържаме отдалече и тя постепенно се схлупваше, отвори зейваха тук и там, паяци и оси превземаха стряхата и стените. Вътре бяха останали само олющени ракли и ръждясали легла, а всичко, което ни беше необходимо, за да прекараме там събота и неделя, си носехме с нас от града.

Когато преядохме стабилно, възрастните се заеха да разтребят масата, за да могат сетне да подремнат на хамаците, които с татко бяхме окачили преди да седнем на масата. Дядо ме дръпна настрани и ме покани да го последвам вътре в къщата.

- Не ми се спи, ела да видиш тук, да ти покажа нещо.

Дядо се наведе в дъното на сумрака, където раклата опираше в стената и се опита да я отмести. Изприпках до него и видях, че се опитва да открие ъгъла. Накрая я издърпа напред, избута я и ми посочи мястото, където двете стени се сключваха.

- Какво е това? – попитах, защото там нямаше нищо друго, освен гол под, леко напукан от времето.

- Ха! – усмихна се дядо – това е ъгълът, от който е започната къщата!

Той разпери пръсти и притисна длан до камъните, а аз продължих да го гледам леко смаяно и любопитно. Не бях наясно защо ми казва това и защо въобще е важно, от къде е започната къщата. Дядо се засмя на физиономията ми и седна на пода, покани ме да се присъединя.

- Навремето, баба казваше, че земята се е откупувала –започна той -Но не от човек, не от човек. За да строиш е трябвало да поискаш първо позволение, сетне да провериш дали някой не живее вече на избраното място и сетне да го осветиш, да го направиш твое.

Дядо плъзна ръка по линията на ъгъла.

– Знаеш ли, как се осветява?

- С поп ли?

- И с поп става, но той е после. Първо се е давала жертва.

- Жертва?

- Жертва. Агне. Ей на тоя ъгъл са заколили отреденото агне. Ей тук точно е изтекла кръвта, ей тук точно в една купа. Събрали са част от кръвта в една купа и я заровили сетне тук отдолу.

- Купа? Купата? – ахнах и се плеснах по челото – Онази купа ли, дядо?

Гласът ми натежа от вина, но дядо се усмихна мило и кимна.

- Онази купа, да. Като хлапак я изрових. Баба каза, че сега ще ни се срути къщата на главите. Е, виждаш, че още седи, но пък аз се сдобих с необичаен приятел.

Той почука по камъните и аз за малко да извикам, когато забелязах в ъгъла навита едра змия. Можех да се закълна, че само преди миг там нямаше нищо!

- Не бой се! Това е смок. Те не са отровни. Пък и този тук не е случаен. Той принадлежи на къщата, принадлежи – дядо заби показалец в гърдите ми – на кръвта ни. Ние може да се пръснем по целия свят, може да забравим кои сме, той ще стои тук, ще се увива и ще пази мястото, където стои къщата. Той никога няма да те предаде. Помни обаче, че ако някой му посегне, рода ще плати сурова цена.

- Защо да му посяга някой?

- Защото е змия, а хората се боим от змиите.

- Е, не без основание – отвърнах и потръпнах, когато едрата змийска глава се обърна към мен – А тя откъде се появи?

Дядо се засмя.

- Не бой се. Само помни, че тази къща не е просто сграда. В нея се родиха братята и сестрите ми, в нея умряха мама и тате. В нея – той докосна змията – намерих този приятел. Когато бях колкото теб изрових купата и в нея намерих навит пазителя, стопанина, духа на къщата, който се разви и ме погледна и разбра, че го виждам, че го чувам и умея да го разбирам. Той ми позволи да взема купата. Ех, колко приключения ми погоди, колко много живот ми показа. Показа ми и смъртта. Много отдавна сключихме с него сделка, сега е време да ти я предам на теб. Обещай ми, че когато се наложи да платим цената, няма да кажеш на никого, че си видял пазителя, че го познаваш, но ми обещай да забраниш на децата си да погубват смок, обещай ми, че ще се погрижиш за къщата, че ако не искаш вече да я стопанисваш, заедно с него, то поне ще се погрижиш да я предадеш на достоен човек. Обещаваш ли?

- Обещавам – казах, но не разбирах нищо.

Гледах змията, не ми изглеждаше като пазител, но пък очите на дядо светеха, ръката му почиваше спокойно върху нея, езичето й се стрелкаше навън и изглеждаше съвсем на място в ъгъла на къщата, където се била родила от кръвта на жертвеното агне. Обещах и го приех за игра. Изтичах после навън, да се окъпя в следобедното слънце, да ми се скарат, че вдигам шум докато другите си почиват, да поритам сетне топка с татко и да успея да ядосам мама още веднъж.

В неделя сутринта се случи.

Мама тъкмо приготвяше закуската, когато писъкът й ме изтръгна от сутрешното излежаване. Скочих и изтичах навън, за да видя как татко стоварва мотиката върху нещо издължено и докато осъзная, какво виждам, острието премина през тялото на внушителна змия, чиято глава отхвръкна настрани. Дядо дотича до тях, огледа мъртвата змия и обви ръце около раменете на мама, да я успокои. Погледите ни се срещнаха за миг и аз отново видях онзи страх, който за първи път се появи при счупването на купата. Вечерта катастрофирахме. Всички се отървахме леко, без дядо. Той загина на място. Не е нужно да обяснявам какъв шок беше за мен тази първа среща със смъртта. Мъката и до днес е с мен, макар и отдавна да не ми причинява точно същата болка.

Погребението беше на село. Мама и татко се изпокараха за това, но накрая решиха да уважат желанието на покойника да легне до родителите си. Останахме сетне още ден на село, защото имаше да се изпращат роднини, пристигнали отдалече. Аз бях като замаян, не можех да осъзная, че дядо няма да ми се усмихва повече, няма да ме дръпва за ухото и да ми разказва небивали истории. Поради тази причина предполагам отидох до пресния гроб. Дървеният кръст с изписаното име ми се стори грозен и недостоен за моя дядо, той трябваше да бъде увековечен с нещо по-трайно, нещо по-стабилно, като белия мрамор на по-новите гробове или като зеленясалите, изсечени от камък стари кръстове. Знаех, естествено, че това е обичая, но не го разбирах, бях тъжен и недоволен и исках да обърна света наопаки. Очите ми запариха, наводниха се от неизказана мъка и заплаках, седнал до ръба на купчината прясна пръст. Тогава я забелязах. Змията пропълзя току до крака ми, едрата й глава се обърна към мен и аз забравих да плача. Беше смок. Нави се на кълбо и ме загледа. Усетих, че мога да я разбирам. Говорихме до вечерта. Чак тогава татко дойде да ме нахока, че съм притеснил излишно мама, перна ме през врата и ме подкара към къщата. Преди да тръгнем за града, скришом налях мляко в купичка и я оставих под един особено гъст розов храст в двора. Знаех, че стопанинът ще я намери там и ще е защитен от любопитни очи. Знаех, че винаги ще ме чака в утробата на къщата, където продължавам да се връщам всеки път, когато мога, водя децата си и ги уча да не посягат на смок. Никога не се знае, дали няма случайно да попаднат на стопанина, а още ми е рано да платя цената.


Димитрина Събчева ©