Поляна Нощ Сладка вечер Печен картоф Ден Вила Огън Път сподели

Поляна

Представете си една поляна, хубава широка поляна, неоградена, незастроена. Ширнала се е тази поляна някъде в Балкана. Около нея ниски възвишения, букова гора и тук-таме се мярка покрив на вила. Съвсем обикновена вила, дървена, с външен клозет. Та някъде встрани от поляната ромоли река, не се вижда, само се чува. До нея се стига по черен път, който свързва вилите с останалия свят. Този път идва от града, разклонява се на два пъти. На първия разклон една част от него продължава към манастир. Манастирът е точно над поляната, към която води другата му половина. Там е второто разклонение. Може да се мине през поляната към възвишение в самия й край или да се слезе към реката. Та на това възвишение растеше папрат. Папрат с много лош късмет. Да поникне точно пред оградата на една скрита сред дървета вила, където на гости на планината всяка пролет и лято идваше дечурлига, въоръжена с много енергия и пръчки с мечи глави, римски шлемове и една с накрайник като пешка. Та нищо неподозиращата папрат беше обявена за прииждаща орда змии, разбира се с по няколко глави. Главите бяха отсечени. На няколко пъти.

Тази поляна. Тази поляна беше осеяна с безброй възможности. По нея растяха билки - мента, мащерка, още теменужки и разни други мънички диви цветя. Под камъните и на тревата – обилно количество буболечки. Доста разнообразни, с превес на божи кравички и мравки, а по мините, кравешки предимно, но и конски, жужи асортимент мушици и едри техни посестрими. Бръмбарите, най-различни, нямат особено много късмет заради дечурлигата, особено златката, сбъркана за майски бръмбар, макар че когато я нарекоха за майски беше август. Жаби, гущери и истински змии. Да не забравим и пеперудите! Шарени, сини, оранжеви, бели. Мъртвешката глава. Но тя се появява само нощем. Нощем.

Нощ

Нощта в Балкана е съвсем различна. Много по-тъмна е. Много по-плътна и осезаема. Изпълнена със звуци и страх. Страх от това, което не се вижда, обаче е там и наблюдава. Наблюдава точно зад дърветата, зад кръга светлина, хвърлен от лампите. Децата много обичат да предизвикват това, дето ги наблюдава. Пристъпват смело до ръба на светлината, даже още малко, и още малко по към него. Като шавне хукват с писъци към светлината и се заливат от смях. Защо се смеят като треперят от страх и те не знаят. Обаче го правят. Всеки път.

Не всеки път обаче се случва да се запали огън в средата на поляната. Да се подредят дървата тъй, че пламъците да се втурват право към небесата, надхвърляйки човешки бой.

Случва се веднъж.

Хлапетиите така и не разбират много какъв е поводът, но не пропускат да го отпразнуват. След цял ден търчане до реката и обратно, тази нощ децата имат възможност да наблюдават възрастните в съвсем друга светлина. Като оставим настрани факта, че не само им позволяват да се въргалят по тревата, ами и те самите сядат на земята, вечерта започва както обикновено. Ядене, пиене, пак пиене и много пеене. Ужасно пеене. Те си го харесват. Хлапетиите им се подиграват както обикновено. Обикновено след дълго и неразбираемо надпяване следва команда за бързо лягане и заспиване. Този път, след като пламъците се разгарят достатъчно, възрастните започват да ги прескачат. Прескачат се за здраве и берекет. Винаги е за това. И на нова година пак за същото се сурвака. Удряш с украсена пръчка някой и той ти дава шоколад, в по-ново време - пари.

Когато пламъците се снишават, дечурлигата получава разрешение да ги прескача. Някои даже ги понасърчават, защото по-страхливата им природа не проумява защо трябва да се скача над огън, за да си здрав. Така вечерта продължава по-дълго от обикновено.

Постепенно играта им утихва. На поляната остават само една част от възрастните. Тази част, която ходи на гимназия или техникум, или някакво въобще училище, което продължава повече от седми клас. Като по чудо на хлапетата им е позволено да се навъртат наоколо. Техните по-големи братя и сестри задружно решават да проявят великодушие и определят пeриметър на движение за ненавършилите 10 години. Дори изнамират отнякъде фенер, който да им връчат. Газов. Много старовремски. И ги зарязват да си играят, докато те самите се скупчват около огъня да си обсъждат разни техни си неща.

Поляната денем е изпълнена с безброй възможности. Поляната нощем предлага двойно повече. Предлага приключение. Когато падне нощта, смеховете утихнат, възрастните се разпръснат на групички около гаснещия огън, тогава – тогава поляната сякаш се променя. Дърветата около нея се променят. Дори реката не шуми типично. А звездите ... Тези звезди са като живи. Приличат на ръце, които са и пътища. Те държат целия свят и го разделят. Стоят като граница и те приканват да я преминеш. В такава нощ се раждат истории. Истории в рошавите детски глави, които поглъщат света с очи и го променят с мисли. Истории, родени около газовия фенер, много старовремски, оставен на тревата, не много близо до дърветата и не много надалеч от огъня на големите. За всеки случай.

Сладка вечер

Неусетно компанията около огъня огладнява. Какво по-подходящо нещо има от това да огладнееш посред нощ в Балкана, до огъня. Малчуганите са пратени от по-големите да съберат картофи от градината. С леко чувство на вина (не са сигурни, дали е редно) и гъдел на вълнение изкопават няколко картофа на слабата светлина на фенера. Големите ги заравят в жарта на утихналия огън и обещават да извикат хлапетиите, когато са готови. Те пък сядат наново по тревата, за да си разказват истории. Истории за гората, в която никога не са влизали.

В тази гора живеят другите. Те я пазят от хората, защото са шумни и нахални. И не заслужават да се разхождат там и да се срещат с горските същества.

Нимфите са водни същества, казва едно от децата. Те не живеят другаде освен около вировете и почти през цялото време се къпят в тях. Не ядат и не спят. Единственото нещо, от което имат нужда е слънце и вода. Ако някой човек се окъпе в техен вир те го взимат със себе си. Ако много се ядосат може и да го удавят. Завъртат водата и го дърпат надолу, надолу докато умре. Едно време едно момиче се окъпало в такъв вир.

Била много хубава и отишла там с братята си. Те и двамата били силни и много обичали сестра си. Казали й да не влиза във водата защото е студена и може да се разболее лошо. Който се къпел там се разболявал, казвали й те. Тя ги слушала, но мястото много й харесвало и все искала да ходят там. Те никога не я пускали сама. Вирът бил навътре в гората и много трудно се стигало до него. Там водата винаги била като кристал и отразявала небето. Имало високи скали, облени от слънце. Те лягали по тях да се пекат. Един такъв ден слънцето много напекло. Момичето много искало да се разхлади. Видяла, че братята й спят, съблякла се и се потопила в сините води. Отначало й се сторили толкова студени, че чак дъхът й секнал, но свикнала и се отпуснала във водата. От плитката страна между скалите се спускала реката. За да не я повлече по камънаците, тя се пуснала да плува във вира. Нимфите я видели и искали да я изгонят. Задухал вятър, станало студено. Помръкнало се, но момичето не излизало. Нимфите страшно се разгневили. Завихрили се около нея и я потопили. Искали да я убият, едната обаче съгледала на ръката й гривна. Харесала гривната и рекла на сестрите си да я пожалят, ако се съгласи да им я даде. Тогава те дъхнали в устата на момичето и я повлекли в пещера под вира. Там имало коридор с въздух за хората. То се съживило и много се уплашило. Искала да се върне при братята си. Ако ми дадеш гривната си, ще те върнем, казала едната нимфа. Искахме да те убием, но се смилихме. Сега ти се смили и ни дари тази гривна и повече не идвай тук. Момичето се съгласило. Дала гривната и те я пуснали да си върви. Повече не влязла във вира и зарекла братята си да не стъпват никога там. Пазела го от другите хора и разказвала на всички, че водата е опасна. Оттогава там е пусто, а ако някой все пак посмее, нимфите го повличат. Ако има какво да им даде, го пускат обратно да разказва и да плаши другите да не влизат във водата. Ако няма, взимат го завинаги при тях, да им слугува до живот. Зад коридора с въздух имат цял палат, пълен е със злато, дрехи и разни други нещица, взети от престъпилите техните води. Ако някой го открие ще е много богат, но няма как да го изнесе изпод водата, защото нимфите го пазят с проклятие. Ако някой се допре до съкровището, се вселява в него и повече не може да излезе. Остава завинаги там. Да го пази.

Аха, да го пази... А знаете ли за скалния господар? Той живее в планината, в пещера? Подхваща едно от другите хлапета. Тая пещера е много нависоко. В нея живеят орли. Тези орли не са обикновени, те са пазители на планината. Когато кръжат в небето следят дали всичко е наред и ако някъде има беда бързат да съобщят на господаря си. А той живее в тая пещера и ако иска се превръща в човек, ако иска става на орел. Крилата му са мощни, а очите остри. Нищо не му убягва.

Живеел той в тая пещера от незапомнени години. Неговите братя птици кръжали навред из небесата, за да дирят храна и нови приключения за своя господар. Той бил прочут навред със сила и храброст и всеки орлов крясък носел славата му. Дори и най-храбрият мъж се сепвал щом видел в небесата да се рее някоя от величавите птици. Негов дълг бил да опази планината от разруха и терор.

Веднъж във владенията му престъпил човек. Смелчага бил и безразсъден, защото не се спрял пред реещите се орли. Знаел той, че там живее господар, по-чуден и богат от всеки друг. И не искал да се върне преди да го съзре с очите си. Вървял човекът и вдигал шум с нозе, пляскал с ръце и пеел силно. Щом орлите взели да кръжат все по-близко се поспрял. Кажете на владетеля си, че съм тръгнал да го диря, провикнал се към тях. Искам да го видя със очите си и да взема едно от перата му за спомен! Орлите закряскали възмутено, завихрили се над човека, щели да го изкълват. Най-старият от тях им проговорил, рекъл им да оставят човека да върви. Щом един от тях е дошъл, казал им, и друг ще дойде. Литнете над горите и полята, и потърсете другарите му. Тези, на които ще покаже перото. Като ги намерите, върнете се при нашия господар и му разкажете, що сте видели и чули. Аз сега ще ида да му кажа, що за гост му иде. Рекъл орелът и се понесъл като вихър към високата пещера.

Човекът видял как птиците се разлетели отведнъж навред и се засмял. Дано не е измислица този цар, помислил той и тръгнал пак към върха на скалата. Вървял дълго и се уморил. Малко преди да стигне до пещерата полегнал да си отмори. Наблизо ромоляло поточе. Неговата песен така го успокоила, че човекът неусетно заспал. Присънило му се същото място, на което поспрял да си почине и наяве. Причуло му се, че поточето ромоли и пее песен с човешки глас. Като се поогледал съзрял нещо да блести сред дърветата, близо до водата. Тръгнал бавно натам и що да види-млада жена пеела насред гората, облята в светлина. Като сребро блестяла дрехата й, а кожата й била като мляко, косата дълга, руса. Толкова светла, че чак очите се насълзявали от блясъка й. Красотата й оставила човека без дъх. Не можел да откъсне очи от нея, а тя пеела и разресвала косата си, пеела и не поглеждала назад. И както пеела така, рязко се изправила и се хвърлила във водата. Мъжът се втурнал след нея и в този миг се събудил. Сепнал се и отведнъж разбрал, че освен ромоленето на потока чува още нещо. Някой извикал за помощ. Хукнал към водата и ето там се мярнала тънка бяла ръка. Посегнал да я хване, но потока отведнъж станал буен и отнесъл момичето със себе си. Човекът се уплашил, хукнал по брега, искал да спаси красивата девойка от съня си. Дълго тичал покрай потока, взирал се в разпенените води. Накрая грохнал от умора се свлякъл до стар дънер и горчиво заплакал. Не виждал ни следа от удавницата, дори се усъмнил, дали не се е втурнал след видение. Паднала нощта и човекът се покатерил на чворесто дърво да е далеч от зверовете и да е скрит от зорките очи на планината. Ще намеря този цар и ще нося едно от перата му на гърдите си, зарекъл се човекът. Сънят затворил очите му. И ето го насред клонака, а до него седи жената от потока. Реши косите си и пее. Цялата грее като обсипана със звезди. Пее и не поглежда към него. Разресва дългата си златна коса и я разстила над нощта. Човекът не смее и да гъкне. Не иска да я стресне и тя да избяга. Отведнъж тя млъква. Сякаш нещо я тревожи. Ето, че се оглежда и го вижда. Той стреснато протяга ръка, а тя му се усмихва. В сърцето му се врязва тая усмивка, опива го и го привлича. Не може да спре да я гледа, очите й сякаш му се усмихват и го канят. Толкова тъмни и толкова сияйни. Погали косите ми, му казва глас като дихание и след миг е покрит от рус водопад. Да ти помогна ли да ги разрешеш, пита той. Не, погледай как ще ги сплета, му отвръща тя. И както му го казва тъй и почва да плете косата си, пръстите и бляскат като кристали, плете и плете, не спира цяла нощ.

Така мъжът спал непробудно, а като се събудил чувствал се добре. Усмивка греела на лицето му и тръгнал пак да дири планинския цар. Така и не го намерил. Лутал се сред планината ден след ден, все не намирал пътя. Все на едно и също място стигал. Така и не могъл да се завърне. Погинал нейде в планината, в плен на самодивска мрежа. А онези, що го чакали разбрали от случаен пътник, че другарят им се е погубил. Паднал от върха на скалата, където казвали живеел някакъв планински цар. Така другарите му не го и потърсили. Тръгнали си по живо по здраво и не видели как странникът полита в небесата и надава крясък към братята си орли.

Децата се смълчават. Големите нещо се хихикат, хич и не поглеждат към хлапетиите край газовия фенер. Заради фенера ли или заради нещо другo, ама са се скупчили едно до друго сякаш са слепени. Всяко гледа да е по-близо до светлинката и да не поглежда зад гърба си. Там е нощ. Като е готов картофът, другите ще ги извикат. Ще хапнат и ще лягат.

В горите има и друг вид нимфи или феи, само че не живеят под водата. Те се срещат само сред гъсти гори, подхваща наново едно от децата. Много са красиви, ама са дребни. И не са никак руси. Ако бяха руси, всеки щеше да ги вижда. Крият се сред клоните или пък в хралупи, защото не обичат да се срещат с хора, а и предпочитат да живеят сами. Къщите им са под стари коренища. Там никой не ги намира, а те пазят много тайни.

Лошото било, че горските диви били много любопитни и сприхави. Искали всичко да знаят, но никой не можел да се сдобие с техните познания. Не искали да ги споделят, ни на човек, ни на звяр. Грижели се за дърветата в гората и за всяка твар, която те приютявали в клоните и корените си. Всяка буболечка, всяка птица, змия, гущер или пухкав звяр били добре дошли при тях. Горските диви говорели езика им и можели да общуват и с дърветата, тревите и цветята. На пролет украсявали косите си с цветя, а лете с билки и дъхави треви. А косите им... косите им са с цвят на дървесина, в очите бягат сенки и лъчи. Сякаш цялата светлина, процеждана през леса на гората, се е събрала в тези очи. Толкова красиви били и толкова неуловими.

Венъж един баща брал къпини из планината с малките си син и дъщеря. Децата така се заиграли, че навлезли навътре в леса. Както тичали и се гонили не забелязали, че са се отдалечили от баща си. Чак когато се смрачило децата се уплашили и тръгнали да дирят пътеката, но не я открили. Толкова се уплашили, че хукнали през глава. Както тичали момиченцето се препънало в един корен и паднало. Братчето помогнало на сестра си, но тя се била ударила лошо и заплакала. Не можела да върви, а братчето й нямало сили да я носи от дългата игра през деня. Седнали децата едно до друго, заплакали и затреперили от страх. Толкова силно забили сърцата им, толкова трудно си поемали дъх, тъй се ослушвали за стъпките на баща си или за стъпките на незнаен враг, че горската дива, която живеела в тези гори ги усетила и намерила. От първом се стъписала да види пред себе си човешки деца. Хората били толкова различни от другите твари, а тези мъничета не се различавали по нищо от уплашените животинки, на които често помагала. За да не ги уплаши повече, феята се приближила тихо зад гърбовете им и разпуснала дъхавите си коси над тях. Децата се успокоили в мигом и не разбрали как са се унесли. Събудили се в подземна хралупа, в коренитe на старо дърво. Вътре било топло и уютно, а по тавана на облата хралупа блестели слънчеви зайчета. Уловени от странна магия, те обливали хралупата в топла светлина. Навред били постлани листа и клонки. Не усетили страх. Почувствали се у дома. Дивата се погрижила за раненото момиче и ги нахранила и напоила. Обещала им да ги върне при хората, веднага щом кракът на сестричето оздравее. Разбрали скоро дружките на горската дива, що за същества спасила. Укорили я и я зарекли да ги върне по-скоро при хората. Те не могат да живеят с нас, рекли й те, опасни са и могат да ни навредят. Минало се ден, минало се два, а дивата не виждала зло в човешките деца. Твари като твари, мислила си тя. Започнала да си играе с тях, да ги гледа по-добре. Започнала да им разказва за гората. Открила скоро феята, че децата научават всичко, което им покаже и че могат повече от другите животни. Решила да ги задържи. Да ги учи на неща, които знае. Показала им как да различават хубави и лоши треви, как да си намират храна, къде има чиста вода, къде живеят зверовете. Научила ги да усещат кога ще идва дъжд, кога ще има суша.

Минали се няколко години. Човешките деца умеели сега множество изкуства. Познавали гората и я обичали като роден дом. Тичали на воля с животните, плували редом с рибите в бистрите води. Разбирали какво приказват зверовете и усещали, кога ще завали росен дъжд или ще се извие буря. Дълго живели при дивата и тя ги оставила да разкриват тайните й. Не умеели човешките деца магиите на гората, но открили свои. Не приличали вече на другите хора.

Минали се още години. Старият баща така и не престанал да дири децата си. Веднъж, когато усетил, че смъртта идва за него излязъл от дома си за пореден път и рекъл на своите в селото, че отива в гората и този път да не го чакат и да не го търсят.

Запътил се той и навлязъл в планинските дебри, по-навътре от друг път. В главата му нямало нищо друго освен копнеж да открие отдавна загубените си чеда. Тъй силен бил този копнеж, че горската дива го усетила като тъмен воал над гората. Не разбрала какво дири човекът и не се показала на пътя му, но казала на порасналите деца да го потърсят. Човек е като вас, но аз не искам да му се разкривам. Вижте го, ако искате да видите, от какъв род сте и да се научите, що е човек. Тръгнали те към баща си без да знаят, че това е той. Болката му им показала пътя и ето, че го съгледали. Щом го видели веднага разбрали кой стои пред тях. Уплашили се колко е стар и тъжен, и колко неутешимо е сърцето му. Показали се те пред човека и искали да го утешат, да му кажат че са добре, че ги е намерил. Бащата се разплакал прегърнал ги и ги целунал. Толкова мъка имал в себе си, че те едва се задържали на краката си. Усетили обаче, че бащата не ги е познал. Усетили, че иска това да са децата му, ала сърцето му останало все така свито, не вярвало това да са те. Деца мои, най-сетне, живи сте, добре сте, проронил и издъхнал. Прибрали се момичето и момчето при дивата и й разказали всичко. Не разбирали, защо едно говорел човека, друго казвали мислите му, трето било в душата му. Дивата не могла да отговори. Не разбирам хората, казала им тя, децата им са само други, пораснат ли сред своите те нямат място тук. Не ги познавам хората, не ги разбирам. Размислили се децата, натъжили се. Не намирали вече покой сред горите. Решили да поживеят сред свои. Напуснали гората и се смесили с хората. Ала и там не били щастливи. Хората ги мразели и обиждали, не ги приемали. Само двама- трима се смилили и се държали добре. Огорчени се върнали в гората. Потърсили старото дърво с чудната хралупа, но не го открили. Разбрали, че дивата ги е прокудила, щом веднъж са стъпили в човешкото село. Дълго я викали и търсили, но тя не идвала. Момчето било добър ловец и се погрижило за прехраната им, сръчно било и вдигнало къща от дънери и трупи насред гората да се подслонят със сестра му. Тя се грижела за дрехите им и за новия им дом, но не се усмихвала вече. Все търсила животинките и птиците да си говори с тях, но те не можели да отклонят мислите й от хората и от баща им. Толкова неща не знаели и толкова много нямало да научат. Брат й все гледал да е сред гората. Да не се задържа в къщата около тъжната си сестра. Щом слънцето е ярко, вятърът прохладен, а звездите ясни защо да тъгуваме, все се питал той. Не искал вече да тъгува, не искал да се мъчи с мисли за хората. Все гората го влечала. Как искал пак да е свободен в нея, както били преди. Обикалял навред и зовял горската дива. Обещавал и я проклинал. Слушала тя думите му и се маела, как да го остави и как да го допусне пак да е около нея. Един ден го чула пак горко да плаче и да я моли. Не били щастливи със сестра му ни сред хора, ни сред зверове. Решила дивата тогава да му помогне. Явила се пред него, в очите и пъстреела гората. Ако искаш пак да си щастлив, рекла му тя, ще трябва да забравиш всичко. Ще те превърна в каквото пожелаеш, но избери човек ли искаш да си или звяр? Ще превърна и сестра ти. Върви при нея и я доведи. Кажи й какво ти рекох и нека и тя реши. Да сте тъжни няма да ви оставя, да ви върна при мене също не мога. Зарадвал се братът и хукнал при сестра си. Завъртял я на ръце от радост и казал какво им е обещала дивата. Хукнали през глава обратно към нея. Тя ги чакала на сянка до планински поток. Е, попитала ги? Какви ще сте от днес нататък? Зверове, викнало момчето. Хора, креснало момичето. Спогледали се двамата и млъкнали, а дивата гледала в душите им и се засмяла. Ще бъдеш ти елен - красив, дивен, горд. А ти ще си жена, с човешка хубост и природа. Рекла тя и в мигом превърнала брата в елен, а момичето забравило кое е, от къде е. Гледало елена, колко е красив и поречило да го погали, а той се стреснал и побягнал сред горите. Никой от двамата не видял дивата и никой не могъл да си я спомни. Заживели щастливо доколкото могли, единият сред зверовете, другият сред хората.

Печен картоф

Помните ли вечерите в Балкана? Имали ли сте такива? Помните ли как тихо ромоли реката денем и колко силно нощем? Усещали ли сте колко е различен въздухът? Колко е студено сутрин, как напича слънцето на обед. Тишината, звуците, дъжда. Реката, рибите и раците. Змиите и цветята, гущерите и пчелите. Бръмбарите, мравките. Всичко е на мястото си, всичко е различно.

Различни си и картофите. Няма други такива като опечените в жарта. Огънят дарява нещо неповторимо на храната или пък приготвена на ток тя губи нещо важно от себе си. Губи онзи вкус, който те кара да я запомниш. Помниш я като събитие. Като нещо, което липсва в ежедневието. Картоф като картоф, ама го помниш. Помниш го и още как.

Време е да се унищожи опеченото в жарта. Големите разравят с пръчка пепелта. Някой решава да стресне струпаните около фенера хлапетии. На тях не им е нужно много. Още виждат чудната гора на дивите и нимфите, стряскат се, пръскат се кой където свари и пискат силно. Смеят се. Викат ги значи да ядат. Тези около огъня вече се борят с картофите. Опитват се да ги обелят. Горещи са още, вдига се пара. Ухае неземно.

Поляната се оглася от весели гласове, от небрежни приказки. Основно за вкусовите качества на картофа. От време на време за какво ще правят утре, къде ще се разхождат. Някои се сещат за разни истории от градовете, в които живеят. Разказват си ги, смеят се, плашат се, закачат се. Не искат да се връщат. Хубаво им е далеч от суматохата, хубаво им е в Балкана. Мислят си, че могат да останат вечно тук, сред гората, сред звездите и хубавото пролетно слънце. До реката. Искат да наловят раци, да се пробват и за рибки. Ще събират камъчета, ще си четат книжки, ще си слушат музика. Мислят си после, как ли живеят хората на подобни места целогодишно. Не полудяват ли от скука? Няма къде да излезеш, няма магазини, няма много избор за прекарване на времето. Пълен ужас. Пълна скука. Те имат да ходят на срещи, да учат, да си купуват нови дрехи и разни други нещица. После трябва и да ги покажат някъде. Да ги видят, да им завидят, да им се порадват. Имат толкова много планове. Ще постигнат толкова много. Едни ще станат лекари, други пък изследователи, трети ще бъдат прочути, а четвърти богати. Всички ще пътуват и ще променят света. Те могат много повече. Само да не им се пречкат.

А картофите са много вкусни. Свършват бързо. Малките са се умълчали, уморили са се вече. Слушат по-големите, не ги разбират много. Спи им се май, ама не искат да си лягат. Искат още приказки, но не може. Скоро ще се приберат към дървената вила. Много хубава, не се вижда от дърветата, ама покрива и е червен.

Лека полека се наканват да си лягат. Бавно тръгват към двора, нареждат се на опашка пред външния клозет, за някои цяло предизвикателство. Не че нещо, но външните клозети не са просто уединено място, където никой да не може да те види, не, те са всичко друго, но не е и уединени. Бъкат от живот. Преди всичко от паяци. Малки, тлъсти, с дълги крака, с космати туловища, черни, сиви, шарени. Паяжините са навсякъде. А и в стените и на пода има дупчици, дворци за съществата с осем крака и очи. Дебнат отвсякъде. Как стоят само готови да скочат, да полазят. А и нощните пеперуди. Блъскат се във висящата от тавана крушка и крилата им хвърлят бързи сенки. Дебелите им телца тупкат в стъклото и от време на време някоя пада на земята. В добавка към тези притеснения на този, който остане последен му се пада да изгаси лампата и да търчи след другите крещейки „Чакайте ме, чакайте ме!”. Те никога не чакат.

Зъбите са измити, лицата изтрити, време е за лягане. На входа на вилата се е разположил нечакан гост. Предизвиква силно вълнение.

Мъртвешката глава е нощна пеперуда. Голяма колкото детска длан, а понякога и повече. Името си дължи на окраската в основата на главата. Във формата на череп.

Много красиво нощно създание е тази пеперуда. Не бива да се пипа, защото ако я нараниш, ще те прокълне. Може да се превръща във висока грозна жена, с дълги черни коси.

Лапетиите са ужасени и не могат да откъснат очи от пеперудата. Някои от големите се плашат от нея, други обясняват, че ще стане чудесен експонат в хербарии. Накрая я оставят на мира. Преместват я някак в страни от вратата и си влизат да спят. Спят без сънища. Някои почти до обяд.

Пеперудата по-късно отлетя някъде по свои си дела и те не я видяха повече. Нищо че намериха карфици.

Ден

В горите на Балкана никнат лешници. Не храсти, а дървета. Тънки и високи, с широки листа и дребни ядки. Под черупките им не винаги се крие плод. Понякога от тях излиза дива. Горска. Дивна и непокорна. Родена от желание и страх. От вяра.

Топло е. Жегата навън събира хората покрай реката. Кара ги да тръгнат по пътеките навътре сред дърветата. Децата само това и чакат. Тичат насам натам, нагазват уж без да искат в реката, събарят се по поляните, хвърлят камъчета по водата. Някой могат да направят цели 7 жабки.

Минават покрай висок лешник, пробват се да съборят малко ядки. Не вярват, че е рано още, нищо че е пролет. Карат им се, че се бавят. Тръгнали са да намерят вир, за да се поразхладят малко. Накрая събират малко ядки от земята. Сигурно са кухи или болни, но те не искат и да чуят. Ще намерят камъни да ги строшат. Изведнъж се сепват. Струва им се, че ги гледа някой. В храсталака зад дървото. Втренчват се и не могат нищо да видят. Викат на големите да ги изчакат. Разказват им , че са мярнали нещо сред храсталака. Те им се смеят. Подкачат ги, че са видели мечка. През смях и викове тайфата продължава по пътя си.

На вира се е насъбрал много народ. На децата им е позволено да се топнат само по веднъж. Водата е бистра и много студена. Лапетиите се хвърлят във водата и неочаквано бързо излизат. Играят си по камъните и цопкат с крака по реката. Ще обядват тук и после пак ще се разхождат.

По-късно след обяда във вилата се носи детски шепот.

Със сигурност ги има още, осмелява се да каже едно от лапетиите.

Всички спят следобеден сън. Затова малките си шепнат завити неподвижно, готови за евентуална проверка.

Има ги, но ние не можем да ги видим, защото те се крият от нас. Разбират, че сме наблизо по вятъра. Той им носи вести. Или миризма. Всички се разкискват и подритват весело с крака.

А как се раждат, чуди се някой.

Как така как! От лешникови ядки! Диви лешникови ядки.

Веднъж в една лятна утрин се появила нова горска дива. Била много нежна и красива. И твърде любопитна. Искала всичко да узнае. Не само за гората, но и за света отвъд. За света на хората. Нейните дружки я предупреждавали, че това не води до добро.

Хората са опасни. Не бива да те виждат.

Тя обаче била своенравна и смела. Не искала да се затваря в горските дебри. Искала да види как живеят хората. Предрешила се на човек и се смесила с човеците от селото. Не се минало дълго и сестрите й дошли да я търсят.

Млада си още, крехка си. Не стой сред хората. Върни се сред гората или тя никога веч няма да те приеме. Ти си длъжна да й служиш, да се грижиш за нея. Толкова отдавна не се е появявала нова като теб. Гората те е родила, гората те вика да се върнеш при нея.

Така й говорили дружките й, докато дивата се съгласила да се върне. Сърцето й обаче все гледало обратно към селото. Искала да ги разучи тези човеци. Толкова странни, толкова различни. Планината усещала бурите на младото й сърце и тогава дърветата се наговорили да не я пускат вече в света на хората. Заедно те отделили света на човеците от този на другите същества и оставили бродове да свързват двете гори, които едновременно били и една и съща. Но тези бродове не можели да се преминат лесно. Пазители им били самите дървета и те никога не вдигали магичните воали, някога спуснати от планината, от страх, че тази, която трябва да ги пази ще избяга.

В стаята настава кратко мълчание и ровичкане по джобовете на дънки и шушляци. Всеки вади събраните лешници и ги гледа с почуда. Толкова са дребни, повечето са миналогодишни. Децата ги събират на купчинка. Като дойде време да стават ще ги счупят. Една по една. Може пък и да открият нещо. После бързо се шмугват обратно под завивките. Тихи стъпки зад вратата ги предупреждават, че бързо трябва да потънат в дълбок сън. Всеки затваря очи и започва да диша възможно най-спокойно и равномерно. Вратата на стаята се открехва. Проверката е успешна. Сега трябва само да почакат на големите да им се припие кафе. И ще могат да станат.

Ето че настава суматоха. Време за следобедната раздумка. Хлапетиите вдигат обичайната врява и се надбягват до параклиса от другата страна на реката. От там ще донесат вода, защото тази от чешмата не става за пиене. Всеки си има някакви задачи все пак, тяхната е да носят вода.

Къде да ги строшим? Пита едно от децата. Дали не трябва да е някъде в гората? За всеки случай? Или пък до реката? Добавя някой друг. До реката ще е, решават единодушно, но някъде, където няма много хора.

По-късно се събират на уреченото място. Чупят ядките една по една.

Малко ръбесто парче от лешникова черупка пада в бистрите води. Водите го поемат и то се носи, отскачайки от камък, след камък, докато не засяда в мъхестото коренище на старо дърво.

В черупките няма и следа от ядка, всичките са кухи.

Не, няма нищо особено в тези лешници.

Ами ако са я убили?

Не, едва ли.

Ами ако се страхува да се появи пред тях?

Може би ще се престраши във вълшебен час?

В полунощ?

Значи ще трябва да почакат.

Да кажат тайни думи?

Събират черупките в шепи и ги носят обратно на вилата. Скриват ги близо до задната вратичка. Вратичка, спечелила сърцата им още щом са я видели. Дървена, порутена, скрита в храсталак, от двете й страни бодлива тел. От нея тръгва пътечка право към реката, от нея започва гората. Тайната вратичка на двора. Не им разрешават да играят много там. Можело да има змии. Това е любимото им място.

Мъртвешката глава долита и тази нощ. Каца малко встрани от суматохата на масата. Никой не я вижда.

Храбрите дечурлига проверяват на тумба, дали пък нещо ново не се е появило при задната портичка. Не смеят много да се доближат. Струва им се, че ги дебне някой. Дебне ги зад вратичката, ей там до онзи висок бук, със стебло цялото нарязано с човешки имена. Това дърво расте там, точно над пътеката и спуска клони към отсрещния бук. Така са се прострели клоните им, че сякаш правят брод, горска порта с праг от дебелите им коренища.

Знаеш ли това дърво сигурно е по-специално. Имам чувството, че все ни гледа.

Свъсени детски погледи се вдигат към мястото, където знаят, че е белязаният бук.

Ако минем между тези две дървета в полунощ, ще се загубим завинаги.

Отново се смълчават. Чудят се дали си струва риска.

Ако сме с добри сърца ще ни пусне да влезем. Обяснява някой. А ще ни пуснат ли да излезем, притеснява се друг.

Чух веднъж един човек преминал ей така през прага, подема трети и хлапетиите се скупчват да чуят по-добре.

Като се опитал да мине, корените се надигнали и го спънали. Той се изтърколил по пътеката от другата страна и като се опитал да стане, усетил че го дърпа някой. Погледнал, никой няма. Понечил пак да стане, пак така. Уплашил се вече не на шега. Заритал във въздуха и най-сетне успял да се изправи, но сякаш сенките се движели около него. Вижда някой да минава отстрани, а като се обърне никой! Хукнал нагоре към дърветата пазители, но те го спънали отново. Взел да вика човекът и тогава корените се впили в него като кокалести ръце и го задърпали под земята. В основата на стеблото зинала паст и човекът целият потънал там. Докато го дърпали обаче едната му обувка заседнала в коренището.

Човекът имал двама братя. Той бил най-големият. Братята видели обувката чак на сутринта. Чудели се и се маели какво е станало. Тръгнали да го търсят, тръгнали да разпитват. Никъде не го намирали. На по-малкият брат толкова му дожаляло, че като седнал на един стар дънер насред гората заридал и не спрял чак докато в краката му не се събрало езерце. Езерцето така заблестяло на слънцето, че го съгледал от небето сокол. Закръжил той да види по-добре, от къде се е взело това ново езеро и тогава видял брата. Спуснал се и кацнал пред него.

Защо тъй горко плачеш, човеко, попитала птицата.

Тогава братът му разказал как една късна вечер най- големият от тях тръгнал да дири тайни пътеки в гората. Една бабичка от селото го уговорила, че ако мине по познатите пътеки посред нощ, ще открие нови, омагьосани пътища. Ще те заведат при самодивите, красивите казала му тя. И почерпен и развеселен юнакът тръгнал. Но не стигнал далеч. Изчезнал някъде и открили само едната му обувка. Заклещена била в коренището на бук.

Кажи човеко, ако ти кажа къде е брат ти, попитал сокола, ще дадеш ли да се напоя със сълзите ти?

Ти знаеш ли къде е? Жив ли е, умрял ли е? Развълнувал се човекът.

Ако ти кажа, ще дадеш ли да изпия сълзите ти? Солени са и са горчиви, но така ще запомня как могат да обичат и да страдат хората.

Съгласил се братът. Соколът пил, пил, докато не пресушил езерцето. Тогава хвръкнал и викнал на човека да го следва. Летяла птицата, а братът тичал подире й. Накрая кацнала на дебелото, оплетено коренище, в което намерили обувката.

Тук е брат ти – рекъл сокола. Тук са костите му в коренищата. Не ги е влачил звяр, не ги е сбрала самодива. Тук е в корените на дървото. Когато той прекрачи праг, забранен за него и за неговия род, този човек разгневи гората. Завлече го дървото дълбоко в земните недра и изсмука соковете му. Сега са слети в едно. Душата му е пленник на този бук. Не го съди и не го посичай! Но ако имаш сили да заплачеш пак, заплачи и примоли се на дървото. Посоли корените му, за да усети как горко жалиш. Може и да те пусне да вземеш костите на брат си. Да ги очистиш и почетеш, а аз ще понеса духа му. Ще го изведа от долната земя в горната и ще отиде после, където му е мястото. Посечеш ли бука, ще посечеш и душата на роднината си и аз не ще мога да ти помогна.

Рекъл соколът и отлетял.

Като чул това по-малкият брат заридал още по-горчиво от преди. Чернилка бликнала в сърцето му. Взел брадва и сам заудрял в ярост старото дърво. Удрял и сърцето му потъмнявало все повече. Не виждал и не чувал нищо. Такава ярост бушувала у него, че който го видял помислил си, че е загубил разсъдък. Ала колкото и да острел брадвата, колкото и неуморно да я забивал в стеблото, не можел да го посече. Така минали ден, минали два. Накрая хвърлил настрана брадвата и заридал от болка и от ужас. Така ридал четиридесет дни и нощи. Най- сетне побелелите от солените сълзи корени се раздвижили и открили вход към земните недра. Спуснал се малкият брат надълбоко и мярнал къде се белеят костите. Така впити в тях били корените, че не можал да ги отдели. Заридал наново и се примолил на бука да освободи поне душата на брат му.

Брат ти е свободен вече, човеко, отвърнало тогава старото дърво. Отлетя душата му още щом усетих топлите сълзи от очите ти. Соколът го отнесе и сега той е там, където му е мястото. Но ти не разбра. И затова ти плака 40 дни и нощи. Аз те пуснах тук да почетеш костите му, но тях ще ги запазя. Да ми напомнят за човеците, как могат да страдат, как знаят да мразят и как могат да обичат.

До малката дървена портичка цари тишина. Изведнъж чуват стъпки и отвсякъде ги обграждат ръце. Разпищяват се и се пръсват на всички страни. По-големите им се смеят и ги закачат. Гонят ги с разперени ръце. Писъците стават високи детски смехове и дечурлигата се втурва към светлината от верандата. Оттам им хвърлят по поглед за кратка справка. Облечени ли са, закопчани ли са. Да.

Така играят цяла вечер. Някой се сеща, че навремето, там точно след двата високи бука, встрани от пътеката е бил погребан заек. Решават, че някъде витае неговият дух. Разказват си още страшни истории и го викат. Може пък и той да разкаже нещо. Всеки шум става стъпка, всеки повей става дъх. Плашат се един друг, чак докато не ги подкарат към леглата.

Вила

Вилата се гуши сред дървета. Има си веранда и таван. Има стар гардероб. В него са прибрани одеяла, възглавници и няколко играчки. За градските чеда. Да има с какво да си играят.

Има пъзел. Конструктор. Липсват много части. Домино. Комплект карти. Непълен. Параход. Пластмасов параход. Бял. С червени комини. Днес ще мине за боклук.

Параходът е любимата играчка.

Реката е забранено място за игра (през повечето време). Затова параходът плува по особено опасни пътища, циментови лабиринти, море от трева и окапали листа. Превозва камъчета и пръчки. Те са и екипаж, и пътници. Справят се с много бури.

Понякога, когато е разрешено да се ходи до реката, без да се гази в нея, параходът става бърза помощ за паднали в реката насекоми. В действителност стои подпрян до някой камък, буболечките се вадят с пръчка и се оставят да съхнат на друг камък. За да не го отнесе водата, от носа на парахода започва връв. Хлапетиите го пускат свободно и го дебнат по течението, нагазили почти до колене. За да не ги хванат винаги изчакват да изсъхнат хубаво и тогава се прибират.

***

Парченце лешникова черупка потупва лекичко по коренището, побутвана от малките вълнички, достигнали до там от течението на реката. Тънки бледи пръсти я вдигат от водата. Оглеждат я чифт топли очи. Строшена е. Но не и от животно. Сигурно са били хората. Но защо им е било да чупят лешници по това време. Новите не са готови още.

Мислите й се връщат към нощта, която отмина и ледената вода не отмива спомена от полепналата по ръцете пепел.

Тънките й пръсти се разтварят и пускат черупката да продължи пътешествието по реката. Очите й търсят следи от хората. Откриват ги навсякъде.

***

Във вилата има и други съкровища. Например два самолета издялани от дърво. Перките са им прикрепени с пиронче. Има и две издялани лодки. Много са ценни и не ги пускат така свободно по реката. Реката, която може завинаги да им ги отнеме. Самолетите се сблъскват в битки всеки ден. Кацат и литват по сигнал, после се гонят, настигат, падат. Ръцете, които ги държат, целите надрани и ожулени не спират да ги въртят из двора на вилата. Когато има силен вятър, перките им почват да свистят. Хлапетиите ги гледат прехласнато няколко минути, после хукват пак.

В гората, близо до дълбок, прохладен вир има старинен зид. Зид, сгушен сред дървета, покрит с лишеи и мъх. Зид на някогашен бент, но не и за хлапетиите. За тях това е цяла крепост. Защитата на град, отдавна разрушен. Забравен. Повод за безброй шеги и приключения. Днес по широкия му гръб минава пътека. Пътеката, която води до ледените води на вира.

Огън

Представете си поляна. Обсипана от светлина денем. Покрита от звезди нощем. Ширнала се е тази поляна нейде из Балкана. Сред гората, която не съществува. Иззад буковите стволове надничат пъстри, топли очи. Носи се дъх на шума и треви, реката ромоли бистра и чиста. Иззад речните воали прозират телата на красиви създания. Свадливи и опасни. До извора на реката са се сбрали самовили. Разпускат лъчистите си коси и танцуват. С леки стъпки. Със звънки гласове. Готови всеки миг да отнемат душата, на който дръзне да ги загледа. Над главите им се рее сокол. Техен верен другар. Сред перата си е скрил вихрушка. Изплели са я вилите, за да се спусне мъгла над хорските села. Готов е да литне и отнесе тяхното проклятие. Да откълве късове от нечия душа или да избави друга, загубена, осъдена да скита сред самодивския лес.

Като мостове мислите на хората се протягат надалеч, преминават през гората на дивите, достигат бреговете на реката, в която плуват нимфите. Сбират се тези създания и поглеждат с почуда към заревото в гората отвъд. В гората на хората. Играят там някакви червени езици.

Приближават се. Огън. Пламъците му ближат бързо въздуха и пробиват магията на тяхната гора. Топлината ги привлича.

Когато смеховете утихват и пламъците замират хората полека се отправят към дома си. Не усещат, не виждат как сенките зад гърбовете им се раздвижват. Как играе звездната светлина в самодивските коси, в погледа на дивата, който ги следва. Те предпазливо надничат в огнището.

Бледа, почти прозрачна нимфа бърчи нос. Рядко нимфите напускат водните си царства.

Чувала съм, че магиите им се правят с вода, казва нейна посестрима.

Другите създания вперват очи в речната си дружка.

Веднъж една омайница дойде до моя вир. Не нагази във водата и аз не можах да я достигна. Но я чух да пее. Носеше паница и събираше звезди. А чувала съм, че най-вещите от тях умеят да улавят месеца. Имало една майка омайница, но детето й се разболяло. Щяло да умре. Проклела го била друга една човешка жена. Затова омайницата всяка вечер ходила на бистър извор и пеела да примами месеца да слезе при нея и да излекува детенцето й.

Ала месецът не слизал и не слизал. Стоял безмълвен нощ, подир нощ, сред безбройните звезди стоял, ала все зад облаци се криел. Отчаяната майка се замолила на знахарки и на твари за помощ, но никой не откликвал. Една нощ тя отново излязла, но на место при реката отишла до кладенеца на края на селото. Там на камък бил поседнал млад мъж. Жената се стреснала щом го видяла, ала той я поздравил и помолил да поседне при него да си поговорят.

- Жално ми е на сърцето, како! - рекъл той. - Постой, мъката да си изкажа, а после ще те съпроводя до селото, да не бродиш сам сама по тези пътища.

Поколебала се тя, помислила да си върви, но щом погледнала момъка в очите страшна мъка легнала на сърцето й. Разбрала омайницата, че туй момче няма да е обикновено. Някаква магия, ще да тегне отгоре му.

- Кажи момче, кой тъй черно те прокле, че седиш до кладенеца и горко жалиш?

- Прокле ме, како, една майка, - отговорил момъкът - Прокле ме тежко, че не си лика показвам, а не знае, че друга ми го лика отне и в този кладенец го хвърли. Чакам тази майка да дойде да ми продума и прости. Да опита лика ми да вдигне, да ми го върне. Че колкото повече тя ме проклина, толкова повече ми лика натежава и в кладенеца потъва. Ако ми не прости, няма и да ме види. А види ли ме, ще ме повика и при нея ще дойда.

- А дълго ли те чака тази майка, синко? - попитала жената.

- Дълго, како, вече колко нощи ме тази майка вика. Вика ме и ме проклина. Помогни ми да извадя лика си от кладенеца, да мога при нея да ида.

- Аз че съм магьосница, магьосница съм - рекла тогава жената - но как да ти помогна не зная. Такава магия не бях чувала. Ти знаеш ли какво да сторя?

- Зная, - казал тогава момъкът - зная. Отрежи си косите, черните. Отрежи ги до кожа. Сплети ги на въже и докато плетеш, како, наричай. Ако си на нещо сърдита, забрави го докато въжето плетеш, ако си от нещо огорчена, прости си, како, че не си ти виновна. Ако си без вяра останала, посей я в сърце си, да грейне като звездица, да огрее мрака като ясна месечина. Измий, како, със сълзите си въжето и го спусни в кладенеца. Когато ти е сърцето чисто и ума ти спокоен, тогава спусни менците вътре, вързани за косите ти и като ги потопиш във водата, кажи, како, прощаваш ли? Ако ти простиш, ще ми прости и на мен тази майка и лика ми ще се дигне. Ще го видиш вътре, в менците.

Почудила се жената. От къде ли този момък знае, колко тежко й е на сърцето, но нещо и подсказвало да го послуша. Разпуснала дългите си врани коси, взела малкото си ножче и ги отрязала до корен. Като ги видяла на земята, натъжила се, разплакала се. Сълзите й отключили цялата болка по болното дете и така взела да ги плете и да ги нарича. Плела и плакала, плела и плакала, умила ги със сълзите си. Не останала болка в сърцето й, толкова много плакала, че нищо не останало в душата й. Простила всичко, всичко била опитала, нищо не помогнало. Ако не било писано детенцето да остане живо, нямало как да го спаси. И месечината не била виновна, какво да дири тя на земята сред хорските дела. И тогава я жегнало нещо. Ами ако я чуе най-сетне луната и слезе долу при нея? Ами ако нещо й е пречило да дойде до сега? Заспускала жената менците и когато ги усетила пълни, дръпнала силно нагоре. Тежки били, ала сърцето й било леко. С всяко дърпане на въжето на сърцето й олеквало още повече. Толкова й олекнало, че запяла песен. И както пеела, изтеглила менците вода и вътре съгледала ясна месечина. Ахнала жената и погледнала нагоре. В небето греел месецът, като усмивка, а от момъка и следа нямало. Жената хукнала тогава към селото, а луната греела над нея и осветявала стъпките й. Влетяла в стаята, където спяло детенцето и какво да види. Над прозореца се надвесил месецът, гледа го и се усмихва.

- Вземи, майко, корито с вода и ела с него на двора. Викни ме да дойда и кажи, майко, как искаш да ти помогна.

Омайницата така и направила. Наляла в корито вода. Изнесла го на двора. Чудни думи продумала и месеца от небето свалила. Превърнала го на бяла крава. Издоила мляко и с него излекувала детето си. А от този ден нататък то нито веднъж вече не се разболяло.

Чудната група се смълчава. Тиха въздишка идва от възрастна самодива. Другите я поглеждат с очакване.

На времето ме отвлече човек, тихо казва самодивата. Хитър беше. Издебна ме до реката. Бяхме много, но се къпахме. Аз дълго бях тормозила за данък близкото село и той тръгнал да мъсти. Открадна дрехата ми и ме принуди да го следвам. Заведе ме у тях. Скри дрехата ми и аз години не можах да тръгна. Бях затворник у дома му. Не можех да премина прага. Родих дете на този човек. Един ден съгледах тънка нишка на стената на огнището. Разпознах я. Моята дреха. Дръпнах я и разруших огнището. Беше вградил дрехата ми и за това дори през прага не можех да престъпя. Когато я облякох, разруших дома му и си взех детето. Мислех да руша още, но ми стана жал. Заради човешкото момче, което бях родила. Оставих си сина в селото, за да ми напомня да не го руша. За да се грижат хората за него.

По-млада самодива се засмива. Аз пък никога не съм живяла с хората, разказва тя. Но знаете ли, те вграждат друго в своите градежи. Дават на зидовете човешка душа, за да са вечни като тях самите. Вграждат ги вътре, така както са вградили вълшебната ти дреха.

Един човек веднъж усетил, че са го вградили. Залинял и заболял ей така без причина. Бил млад и силен. Отличен стрелец от градската стража. Отведнъж се усетил слаб и легнал на легло. С всеки ден отпадал все повече.Викали знахари, дирили баячки и омайници, никой не могъл да го вдигне на крака. Вграден бил, обречен, казвали му всеки ден. Накрая се замислил, кой и къде е могъл да улови душата му…

Дигали се по това време три строежа в града. Нова къща. Мост над буйната река. Нова кула над прохода, зад който се гушели къщите отвъд реката. В един от тези три градежа трябвало да е душата му. Тръгнал тогава човекът да търси. Отишъл първо до голямата къща. Разпитал майсторите как върви строежа. Трудно било от първом. Не искала да се дига къщата. Но стопанинът, който я градил, бил богат и с голям род. За това предложил да даде награда, на семейството на този, който се съгласи да бъде вграден. Никой не приел. Тогава търговецът решил да дигне къщата със собствената си душа. Вградили го и сега лежал болен и чакал да свърши градежа. В къщата щял да влезе синът му със семейството си, а той обещал в този дом всеки един от рода им да бъде винаги добре приет. Усетил човекът, че истина му казват. Почудил се как е възможно някой да иска да вгради душата си. Не е ли това най-страшна участ? Тръгнал тогава към реката. Там вдигали висок, красив мост. По-широк от стария. Водите често се пенели и бучали в основата му. Цели осем пъти реката събаряла градежа. Приближил се човекът и веднага разбрал, че нещо го привлича. Както бил унил, усетил се малко по-силен. Там била душата му. Молела го, викала го да я освободи. Тръгнал човекът бързо, качил се на моста и там по средата, разбрал, била хваната душата му. Прилошало му, олюлял се и както залитнал така и паднал в реката. А градежът бил към края си. Не щеш ли реката го спасила. Вдигнали се водите и вместо да блъснат тялото му в каменните колони, изхвърлили го на брега. Човекът се взрял в извития гръб на моста и горко заплакал. Не знаел как да си вземе душата. Тогава реката проговорила с човешки глас.

Познах те, рекла тя. Ти пазиш този брод над мен и аз не мога вече да го разруша. Но кажи ми как да ти помогна. Обречен си и няма път назад. Вземеш ли камъните, на които я вградиха, мостът ще рухне. Аз ще съм щастлива. Ала душата ти няма да излезе от студената им примка. Ще остане скована там и ти пак ще залинееш и наместо мост, ще пазиш вечно купчината камънаци.

Замислил се човекът над думите й.

Кажи ми, попитал я той, ако ги взема тези камъни, ще ме пуснеш ли да те премина?

Ще те пусна, обещала реката. Ще разруша моста, веднага щом го преминеш.

Добре рекъл човекът. Ще се върна тази нощ, но ти бушувай, не позволявай градежа да бъде завършен!

Речено, сторено. Реката се разпенила и вдигнала. Разляла се по бреговете и хората се разбягали, да не би да ги повлече в яда си. Щом паднала нощта, човекът дошъл на моста. Реката го познала и в миг се успокоила. Той откъртил камъните, под които в плен лежала душата му. Събрал ги в една торба и преминал от другата страна на реката. Щом стъпил на брега, водата заревала и помела моста, като че ли бил лек като перце. Нарамил човекът душата си и тръгнал нагоре към склоновете на планината, към прохода. Едвам се движил, нямал много сили. Най-сетне стигнал до кулите на стражата. Посрещнал го негов другар.

Води ме, рекъл му човекът, води ме при градежа на новата кула. В тези камъни плениха душата ми. Ако да пазя нещо цяла вечност, нека бъде прохода. Вгради ги в основата. Нека и аз да легна там, да съм до нея.

Така и направили.

Тънки усмивки играят по лицата им. Коленичели до огнището плъзгат поглед по камъните, които го ограждат. Горска дива протяга тънката си ръка и прокарва пръсти по пепелта. Нимфите поемат рязко дъх. Една отвръща глава, друга гледа с ококорени очи. Посяга, но почувствала топлината бързо се отдръпва. Самодивите се споглеждат и едвам сдържат смеховете си. Дивата забива пръстите си и загребва пепел в юмрук. Загребва с двете си ръце. Пепелта се разхвърчава.

Не ги е страх от огъня, прошепва нимфа. Те нямат страх от пламъците. Обичат ги.

Сред хората се раждат змейове, отвръща горска дива. Те крачат сред горите, плашат всяка твар. Очите им са черни като въглени, а кожата им лъскава като на риба. С дъха си могат да изпепелят гората. Могат да обърнат облаците и да преборят халите сред небесата. Силата им е неземна, а душите им - човешки. Родени са сред хората, но те не ги обичат. Страдат от това. Ах, милите как страдат. И как искат земната любов на хората. Не съм ги виждала отдавна. Не зная раждат ли се още.

Имало веднъж един змей. Лъскав и грамаден, с огнен дъх . Разпервал ли криле, скривал слънцето. Не веднъж и дваж хората потрепервали от сянката му, преминаваща над тях. Не веднъж и дваж ги отървавал от вихрушки, хали и проклятия. Не веднъж и дваж задигал най-личните моми сред хората. Ала веднъж една задигнала сърцето му.

Както прелитал над град с каменни стени змеят съгледал красиво дете. Момичето било неземно хубаво и цялото накичено с билки и цветя. Цветя да я доукрасят, билки да я пазят. Но такава красота не можела да се опази. Очи я следвали навсякъде, змейовите не могли да я забравят. Решил змея тогава да се засели в пещерите в склоновете над града. Оттам той всеки ден слизал до селото и пазел сянка на детето, докато то играело с дружките си. От този ден нататък, момичето можело да ходи където пожелае, лошо нямало да я достигне. Забелязали хората, че това дете е пазено от скрита сила и не смеели вече да й мислят зло. Така се минало време и момичето станало жена, която с хубостта си засенчвала дори и слънцето. Пред дома й се заредили знайни и незнайни юнаци да я искат за жена. Най-отпред чакал змеят. Решен бил да я иска, както си е обичая, а не да я краде както би сторил всеки друг път. Искал тя да го обикне с благословия. Така той скрил лика си и се явил пред дверите на родителите й като обикновен човек. Щом престъпил вътре, разкрил кой е .

Откак зърнах дъщеря ви, рекъл, обикнах я повече от светлината. Бдях над нея ден и нощ . Опазих я до днес от зли очи и хали. Идвам да я искам за моя царица, да властва с мене над Балкана.

Уплашили се тогава нейните родители. Майка й заридала. Баща й се разгневил. Аз сам можех да опазя щерка си, ревнал той, не ни е трябвала твоята помощ. Върви си. Не я даваме за студените ти пещери и нечестивото ти царство.

Натъжил се тогава змеят, дума не продумал и отлетял.

Девет години никой ни видял, ни чул за него. Девет години дъщеря им живяла спокойно със своя съпруг. Над дома им вечно греело слънце и всяко зло ги отминавало. А на дрехите на младата жена вечно имало сбъркана шевица, на двора раснел чуден, незапомнен бурен, а едно криво клонче от ябълковото дърво не давало плод.

Минали се девет години и младата жена родила син. Детето й било красиво като нея. Не щеш ли заболяло тежко и никой не можел да помогне. Дни и нощи тя бдяла над детето си, бдяла и нареждала: Всичко свое давам, детето си не давам. Тогава на четиридесетия ден красотата й повехнала и никой не можел да познае предишната хубавица. Сърцето на мъжа й помръкнало за нея, оставил я, а богатството й се стопило. Детето оживяло, но тя нямала нищо. Взела детенцето си и мъничко багаж, и тръгнала по хорските къщи да дири препитание. Накрая я взели да слугува в богаташка къща. Давали й най-тежката работа, но тя се справяла с лекота. Когато работела на полето, облак пазел сянка над главата й, когато метяла двора, метлата сама танцувала, а когато нареждала дърва за огрев, те сами подскачали от ръцете й. Така изминали още девет години. Синът й забелязвал как всичко сякаш само ставало, когато майка му работи, а той трябвало да се мъчи. Разсърдил се един ден и я запитал да му каже каква е тайната й. Откакто бях на твоите години, рекла майка му, оттогава някой ме закриля. Този някой се оказа змей. Искаше ме за жена, но не ме дадоха на него. Когато ти се роди, разболя се тежко. Толкова страдах, че дадох обет, да ми се отнеме всичко, но ти да оцелееш. Така и стана. Бях красива, сега съм грозна, бях богата, сега съм бедна, но ти си здрав. И една любов към мене не повехна. До днес над мене бди сянката на змея. Когато си отида, той ще бди над теб, защото аз ще го помоля.

Така изминали дълги години. Жената грохнала и не можела вече да работи. Живеели в бедност и момчето трябвало да се труди много, за да има какво да ядат. Гледал как над него все напичало слънце, а където седнела майка му, вечно имало прохладна сянка. Зиме го хапел студа, а около нея вечно било завет. Почерняло един ден сърцето му и пожелало най-после да се отърве от старата жена. Ако го има този змей нека пази мене, за какво му е притрябвала тя, мислел в яда си. Надявал се да забогатее и най-после да си отдъхне. Чул мислите му змея и огън заиграл в душата му. За този син ли се била жертвала неговата любима. Запламтял тогава, разкрил се.

Време е да те взема при себе си, казал на любимата си, тук си вече стара, но в царството ми ще се чувстваш млада и красива. Не бой се за сина си, той ще се оправи.

Недей ме взима, рекла му тя, не исках да съм с тебе като млада, не те искам и сега. Ще си отида като всички хора, а ти ако си ме обичал погрижи се за сина ми.

Разгневил се тогава змея, натъжил се. На черен въглен станала душата му. Не казал на любимата си, какво й мисли детето, ами зинал с паст и прогорил земята. Превърнал се на пропаст и ги погълнал. Да са вечно с него и да му напомнят на що за обич и на що за подлост са способни хората. Хората и собствената му душа.

Нимфите се дръпват още по - назад от огнището. Под присмехулните погледи на самодивите горската дива впива пръсти още по-дълбоко в пепелта. Кожата й изтръпва от топлината. Не щеш ли пръстите й се увиват около нещо. Тя ахва, отдръпва се и ето че в ръцете си държи кръгъл корен. От него още се издига пара. Дивата го оставя внимателно на тревата. Пръстите й са зачервени и нимфите ги гледат с неприкрит уплах и погнуса. Една от самодивите сбърчва нос.

Картоф, казва тя. Така ги пекат. Ядат ги. Обяснява тя и се засмива.

Хората не могат да не ядат.

Дружките й прихват. Нимфите също се засмиват.

И без вода не могат, подхвърля една от тях и лицето й се изкривява. Понякога ми е жал за тях. Понякога ги оставям.

А не бива, изсъсква самодивата, която обясняваше за хранителните навици на хората. На моя извор не смееше да стъпи никой.

Дружината се смълчава. Подават си картофа от ръка в ръка. Дори нимфите се осмеляват да го докоснат, но кожата им не понася допира на топлината и те бързо го предават нататък. По-старата самовила го взима и разчупва. Ето вижте, казва и показва как изглежда картофът отвътре. От жълтата повърхност дъхва аромат и най-сетне дивите се засмиват. Искат да опитат. Всеки край огнището си изчегъртва мъничко парче картоф, без една от нимфите. Дружката й бърчи нос докато близва предпазливо парчето си. Самодивите са по-смели. По-дълго живелите са любопитни да си спомнят вкуса, а най-младата да вкуси човешка храна за първи път. Дивите опитват късчета колкото трохи. Изглеждат замислени.

Не щеш ли над главите им прелита сянка. Встрани от тях каца Мъртвешката глава. Тялото й е налято, а кожата с цвят на восък. Дрехата й прилича на скъсана. Виси на воали от ръцете и раменете й. Пуска се на ивици до земята. Черната й коса обгражда лицето й, прилично на череп, с високи скули и големи очи. Другите я поздравяват. Канят я да се присъедини към тях. Мъртвешката глава се приближава осмуквайки пръстите си.

Пак си крала мед, констатира една от дивите и прави място на пеперудата-жена.

Тя се усмихва.

Тъкмо си почивах и те се върнаха.

Другите се разсмиват.

Краденето на мед трябва да е тежко, киска се самодива.

Тежко е, възкликва пеперудата и се протяга. От ръцете й повява хлад.

Какво е това, пита и сочи картофа. Другите обясняват. Подават й да опита, но тя не поема нищо друго освен нектар и мед.

Мъртвешката глава често се върти около хората. По често от всички други. Не иска много, само да си хапва от цветята и меда на пчелите, които те отглеждат. За разлика от другите, тя не се тревожи от хорските прагове и огради. Размахва криле и отлита.

Самодивите дояждат картофа и се изправят. Тихо тръгват към кладенците си, навътре в непроходимата гора. Не поглеждат назад към огнището. Дивите разравят наново пепелта. Те поглеждат към скритите покриви на хорските къщи и се усмихват. Тръгват към хралупите си и не поглеждат назад към оградените пространства. Нимфите слизат към реката. Разтварят се във бистрите води и прохладата отмива всяка мисъл надалеч. Когато най-сетне достигат вира си, обръщат взор към звездите и на тяхната светлина разглеждат пепелта, която са събрали в малка стъкленица. Ще я скътат при другите съкровища и ще дебнат да не стъпва във водите им човешки крак.

Път

Представете си сгушената сред Балкана вила. Център на света. С червен покрив. С много кошери в двора, брези и цветя. Представете си прикритата задна портичка на този двор и пътеката, която води през гората. Пътеката, която тръгва от този дървен праг. Боядисан е в зелено. Направен е от стар дънер. Представете си шума на реката, как играе светлината през листака на буките. Децата не забелязват това. Те виждат сенките сред дърветата, вдълбаните имена на някакви хора, камъните, под които може и да има змии, бистрата вода, идеална за газене и за игра. Въздухът е кристален, а нощите са черни със безброй звезди. Състезават се да ги броят, хвалят се докъде са стигнали. Не вярват, че никой не може да ги преброи, просто никой още не е успял.

Представете си прашния път, който води към града. Бръмченето на колите. Асфалта, който води надалеч. Далеч от реката, далеч от гората, далеч от планината и от всички тях, скритите в другата гора.

София, 2009г.
Димитрина Събчева©