На смъртниците им отказват слово

Светлината на превалящия следобед лениво кацна на пожълтелите страници със снимки. Ръката й бавно погали нащърбените краища, някои от които щръкнали над изсъхнало лепило. Било е толкова отдавна, на цели два живота разстояние. Тя бегло надзърна към пердетата, бяха прозрачни и посивели от уличен прах, не предлагаха сигурно убежище за това, което извършваше сега.

Фотографиите бяха забранени. Поне тези, които показваха цели човешки тела, още повече, ако се виждаха ясно лицата. Майка й беше декларирала албума за предаден и унищожен според устава, но тя още помнеше влагата, попила в косата й, докато жената, дарила я с живот, трескаво шептеше в ухото й да не говори пред никого за това, да го пази винаги в тайна и да го погребе сред боклуците, трупани с години в мазето, за да не го открият никога, за да не го погубят. „Семеен албум“ го беше нарекла. Някога всички имали такива. Имали даже такива албуми, които не можели да се пипнат, изглеждали като танците по телевизионните програми, но не се движели. Те били унищожени първи. Било много лесно. Избираш, натискаш и край – свидетелството за един живот изчезва. Наричали ги електронни, дигитални. Сега тези думи се използваха само за приказките, които се предаваха по единствения канал. Майка й твърдеше, че когато била дете, всеки имал телевизор и някакво друго устройство подобно на телевизора, с по-малък екран и с повече функции. Не можеше да си го представи. Обаче винаги си спомняше сълзите на майка си, докато тя закопчаваше якето над албума, притиснат до детското й телце преди да я прати да го скрие в мазето.

Вече беше късно да се тревожи, че могат да я видят. Сутринта, когато се опита да изтегли малко от спестяванията си от общинската банка й казаха, че това е невъзможно. „Сметките ви са запорирани”, така й бяха обяснили, но сигурно било грешка. Такива грешки обаче не ставаха отдавна. За да се увери в своите опасения беше отишла до гарата, за да се регистрира като пътуваща към съседния курортен град. Не й разрешиха. Системата не разпознавала гласа й. Временен срив. Ще я уведомят, когато се оправи, нека очаква обаждане. Никой нямаше да се обади. Щяха направо да дойдат. Някой беше разбрал и сега оставаше само да ги чака. Можеше да опита да се скрие, обаче какъв смисъл имаше. Всеки глас си имаше уникален тембър, колкото и да го преправяше, системата за сигурност беше свръхчувствителна и щеше да нюансира разликите и да открие приликите. Никъде нямаше да я допуснат, а да седи до безкрай навън щеше да е същото, като да се остави да я заловят. В магазините, в ресторантите, всяко заплащане ставаше чрез глас. Та те дори не докосваха парите си с ръце. Беше скверно. Паричните знаци се бяха превърнали в звуци, за да не се скверни Словото с докосване. Отиваш в банката, казваш, колко искаш, те записват твоя иск и разрешителното дадено от служителя на специален чип, и вече имаш пари. После отиваш в магазина, подаваш чипа и му нареждаш да преведе съответната сума в сметката на магазина.

Гласовете бяха истинско проклятие за престъпниците. Чувала беше, че имало родени безгласни хора, но никога не беше виждала такъв човек, не беше сигурна, че съществуваха, но може би престъпниците си мечтаеха да са като тях. Невидими. Чувала беше, че някои, в опитите да се скрият, сами отрязвали езиците си, за да деформират звуците, които извират от гърлата, но каква полза. Да посегнеш на формата на тялото се считаше за едно от смъртните престъпления. Всеки, който наранеше целостта на тялото, биваше осъждан на смърт. Всеки, който дръзнеше да изобрази или почете изображение на тяло, биваше осъждан на смърт. Всеки, който дръзнеше да чете или пише, биваше осъждан на смърт. Това бяха трите смъртни гряха, това бяха трите углавни престъпления и всяко влачеше опашка от уточнения и тълкования, и тези опашки често посичаха плътта и съзнанието на човек.

Тя притисна длан до гладката повърхност на снимките. Усети как в гърлото й затрепери плач. Дали го бяха открили? Дали бяха разбрали и за другото. Да гледаш снимки заслужаваше наказание, но тя се криеше умело. За първи път от десетилетия изкарваше албума на светло, горе в стаята. От година обаче престъпваше закона по съвсем различен, категоричен начин. Четеше.

Срещнаха се съвсем случайно. На една от сбирките по йога. Петдесет и шест годишните й кокали пукаха страшно, докато се опитваше да изпълни зададената задача, но трябваше да признае, че упражненията й носеха удовлетворение. Той се справяше много по-добре. Изглеждаше по-млад от нея, но се оказа, че е просто по-запазен. Лесно се сприятелиха, лесно започнаха да се срещат извън клуба и да се разхождат из парковете, често слизаха до плажа и просто слушаха вълните. В гласа на морето нашепва божественото. Сега дори не можеше да каже кога и как са спечелили взаимно доверието си, но помнеше тръпката, преминала като електричество през цялото й тяло, когато той беше грабнал някаква пръчка и беше начертал в мокрия пясък буква. Буква! Можеха да го застрелят на място заради това! Можеха да убият и двама им! Тя се беше хвърлила безмълвно върху начертаното, за да го скрие с тяло, можеха да го видят, високо горе кръжаха очи и докладваха ежесекундно за ставащото по всяко кътче на земята. Той се беше засмял. „Не са толкова страшни”, каза й, „Не могат толкова бързо да отсеят картините”.

Оттогава срещите им зачестиха. Представи го на двете си дъщери, те не го харесаха особено, но уважиха решението й. Една прохладна вечер, когато зимата напредваше и крадеше от светлината на деня, тя го помоли да я научи да чете. Той кимна сериозно и после дълго плакаха и се смяха на себе си, че се вълнуват като деца. Уроците започнаха и изместиха постепенно всяка любовна игра. Двамата се увличаха да изписват буквите, да ги сглобяват в думи, да ги изговарят после. „Почеркът на всеки човек е различен”, обясняваше й той, „също като глас” и те играеха да си общуват безгласно, изписваха имената си и се смееха на несъвършените чертички, които изписваха. Какво богохулство, а имаха чувството, че за помазани.

Тя трепна рязко, щом звънецът на вратата пропищя в стаята. Не стана да отвори. Не искаше да им доставя излишно удоволствие. Нито щеше да се съпротивлява, нито да ги улеснява. Чудеше се дали все пак ще има възможност да разбере, кой я е издал. Пред кого бяха допуснали да бъдат невнимателни и най-вече дали щеше да узнае, каква беше вредата. Дали го бяха заловили и дали вече бяха прекъснали дъха му. Отново се позвъни, този път по-продължително. Чуха се гласове и силни удари по дървената повърхност. Тя притисна с въздишка албума до гърдите си, целуна фотографиите една по една и докато вече разбиваха вратата, го подпъхна под една от възглавниците на дивана, сетне се приближи до прозореца, дръпна фините пердета и разтвори широко прозорците, така че прахът от улицата навън да нахлуе връз лицето й.

В стаята се изсипаха петима мъже. Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как единият насочва срещу гърдите й пистолет, а другият скръства ръце зад гърба си и проточва врат. Деклараторът. Прокашля се и започна да рецитира протокола, според който щеше да бъде арестувана, съдена и евентуално екзекутирана. Евентуално. Чу собствения си тих смях, стегнал гърлото й в спазъм. Никой не е бил освобождаван след обвинение в богохулство. Гласът на мъжа дрезгавееше леко, топъл и дълбок, лееше се някак ритмично, красиво. Тя се улови да го слуша без всъщност да чува думите, а единствено мелодиката, която я унесе и успокои. Усети, че плаче. Тихо, неотменимо сълза след сълза напояваха страните й. Никога не беше си представяла, че ще свърши така. Нямаше да я положат в гроб, богохулците не ги погребваха, изгаряха ги на общи купчини. Купчини, чиято смрад полепваше сетне по небцата на праведните. Онези, които превъзмогваха детската лудост, които отърсваха демоните от себе си и ставаха примерни граждани, служители в банки, лудници, магазини, производители, певци и танцьори, звероукротители, учители, пазители на реда и какви ли не още, само не и изобразители. Това бяха най-страшните демони. Тя потрепери, когато от спомените й я парна болката от бърза плесница през пръстите, защото си беше позволила да играе с боите, с които майка й багреше дрехите на хората. Това ги изхранваше. Цялото семейство. Багреха платове, бродираха украси, но винаги геометрични, никога не бродираха нещо, което да напомня за животно или човек. Да се изобразява плътта е погрешно, учеха ги вкъщи, учеха ги и в училище, а онези деца, които не схващаха бързо, попадаха в специалните градини, където ги отучваха от илюзията, че могат да творят. На хората им беше забранено да творят, а най-страшното, най-греховното падение беше да изобразиш слово.

То е свещено.

В началото хората не го почитали. Така й разказваше майка й. Разказваше й, че всички можели да рисуват словото, да пишат, да го четат. Можели да си играят с него и те играли. Играли толкова много, че станало невъзможно да се отделя истинно от лъжливо слово - лекари, които не били лекари, давали съвети, историци, които не били историци, пишели история, а най-лошото било, че имало хора, които плащали на онези, които знаели истината да я прикриват. Настанало време, в което никой не вярвал на никого, никой никого не уважавал и всеки сам откривал истини за себе си, според колкото можел да схване и според желанията, които го изпълвали. Тогава разказваше майка й, станала Словесната революция. Преборили се писането, изобразяването да стане престъпно, да се спре с издаването на лъжите, да се спре с безсмисленото изкуство. Тя не беше сигурна, че знае, какво е изкуство, но майка й го беше обяснила така – когато с ръцете и ума си създаваш нещо, което да те наподобява или не е съществувало преди, тогава когато се правиш на творец. Това беше ясно, имаше само един Творец.

Топлият глас утихна и единствено по липсата му тя разбра, че е приключил с декларирането. Двама от присъстващите закопчаха ръцете й с белезници и я поведоха след мъжа с пистолета, а останалите изчакаха да минат последни през разбитата врата. Дали дъщерите й щяха да открият навреме албума? Явно обаче не той беше поводът, защото не претърсиха дома й, страховете й се сбъдваха, беше заради Словото. В мълчание я заставиха да седне в една от колите, с които бяха дошли и полетяха към участъка. По върховете на пръстите й още витаеше гладкото докосване до гланцираната хартия на снимките и изведнъж отново видя пред очите си, разплаканата си майка, която я целува и шепти в ухото й за фотографиите, за мазето и за важността на спомените. После изведнъж си спомни друго, едни други думи, прошепнати с усилие, но без плач, думи излетели с последните струйки дъх през съсухрени дробове. „Не исках да стане така, не съм искала да стане така. Борехме се за добро, искахме да направим добро. Прости ни”. Какво си направила, майко? Кои сте тези, които са се борили, за какво сте се борили, но отговорът беше ясен, кристален, болезнен. Тя живя в света, отвоюван от майка й. Сега съвсем скоро щеше да напусне този отвоюван свят. Без слово. На смъртниците, както се наричаха осъдените за богохулство, им отказваха Последно слово.

Най-сетне колите спряха. Изкараха я и я поведоха по стълбите, през тесен коридор и я вкараха в стая с бюро и два стола, с пейка покрай едната стена. Още декларации и сетне я поведоха наново. Този път пътуваха по-дълго, докато не стигнаха дълго заграждение, зад което нищо не се виждаше. Оказа се двор, а в дъното му беше затвора, от който тя нямаше да излезе. Не беше сигурна колко щеше да чака, щяха ли да я разпитват. Нямаше намерение да го издава. Не се наложи да се бори обаче. В двора под надзор се разхождаха неколцина смъртници и само бегъл поглед й беше нужен, за да разпознае походката, която й бе станала любима. Отвърна очи, защото разбра, че той я беше издал. Не искаше да го обвинява, но помисли за децата и внуците си, че повече нямаше да ги види, а им беше създала и неприятности, оставила беше петно на името им, което дълго щеше да ги преследва.

Вместо да я вкарат в килия, я повериха на надзорниците и те я отведоха съвсем близо да него. Събра смелост да го погледне. Очите му бяха натежали и гладни. С жест изписа във въздуха буква. Същата буква, която го беше видяла да изписва на пясъка. На черния пясък, който и двамата толкова обичаха. Буквата, която той по-късно нарече нейна. Буквата, която изобразяваше първия звук на името й. Устните й увиснаха от изненада, а сетне бързо оформиха писък, щом надзирателят го повали на земята и стовари ботуш на лицето му. Никога не беше виждала такова страшно, окървавено лице. Пак и пак надзирателят удряше и риташе, където свари, но някакво движение го прекъсна и те всички се обърнаха към източника. Бяха двама от мъжете, които я бяха извели от дома й, а между тях вървеше млада жена. Усети как краката й подават, щом я разпозна. Малката й дъщеря се приближи, сетне разтреперана се изплю връз нея. Тя се свлече на земята, но не можа да откъсне очи от лицето, което беше целувала и прегръщала толкова пъти, а сега я гледаше със срам и отвращение. „Благодарим, Ви”, каза й един от мъжете, „постъпихте правилно, писмената, които предадохте, са достатъчни доказателства, вашата праведност е неоспорима”. Младата жена кимна отсечено и изглеждаше горда от себе си, въпреки понесения срам. Обърна гръб на майка си, побягна, а тя проследи как раменете, които бе завивала нощем години подред, се разтрисат от плач. Неволно погледна към окървавения любим и застина, защото докато всички бяха гледали тях двете, той беше успял да изпише с кръвта си „осъдените не сме ние”. Тя в ужас се хвърли върху изписаното в пръстта да го прикрие и преди да ги отведат далеч един от друг прошепна „Обичам те”.


Димитрина Събчева ©