ЛЕДНА ОТ ЗВЕЗДИТЕ

Светлината спокойно се настани на перваза ми. Не можех да не поглеждам често над листите, за да я мерна как трепти. Уморен изписвах ред след ред, а тя танцуваше над клепките и не ми даваше мира. Какво толкова пишеш? Не ти ли омръзна вече? Шептеше, а звучеше като музика. Накрая писалката натежа и изпадна от захвата ми, оставих листа, едва наченат, и се загледах как искрят очертанията на приличен на човек силует. Беше толкова красиво, че неволно устата ми се разделиха и дишането ми се учести като на млад глупак. Коя си ти, помислих и усетих смях. Весел, добродушен смях, който погъделичка собствените ми гърди, сякаш аз го бях помислил, аз го бях произвел. Светлината мъничко помръкна, спря да трепка и изведнъж усетих утеха да докосва душата ми. Тогава я разпознах. О, няма по-голяма прелъстителка от безмълвната звездна светлина. Нощта беше жежка, слънцето, играло на воля през целия ден, беше оставило тежък отпечатък по земята и стъпките му още се изпаряваха, отнемаха от хладината и въздухът лепнеше по кожа и дробове. Капчици пот приятно охлаждаха челото ми, с нежелание прокарах пръсти да ги изтрия. Светлината не отпусна хватката си, а напротив съвсем ме притисна в желанието си да ме владее. Станах и се доближих до перваза, точно както тя поиска от мен. Старче, не ме ли искаш вече? Хъмкайки погледнах към небето, извило снага отгоре. Звездите бяха ярки, заприличаха ми на протегнати ръце. Светлината се облегна леко на мен и почувствах едно кратко „извинявай” да каца на рамото ми. Не бери грижа, помислих си и тя парна бърза целувка по напуканата ми буза. Защо си тук, помислих си и тя ме изгледа накриво. Аз разбира се не видях очите ѝ, само веднъж в живота си имах това щастие и то беше твърде отдавна, но както винаги долових настроението ѝ, долових промяната, която трябваше да ме накара да застана на щрек. Аз обаче, изживял вече деветдесет от своите години, не пожелах да ѝ простя преструвките, които отдавна загубиха влияние над мен. Казвай бързо, опитах се да бъда не така груб в ума си, но ако бях изрекъл думите щях да я засегна. Тя разбра, но както винаги не пожела да следва никоя условност и оцени, че поне опитах. Въздържа се от по-остър отговор и кротко изписа в ума ми: Реши се - една сестра да се роди. Искат да я уловиш. Искат да я заведеш в плътта ѝ. Простенах. Звездите рядко слизат при хората. При вещите се озовават при повикване. При мен идваха твърде често. Без изобщо да съм го искал. Особено тази. Искаха да знаят, да говорят, да споделят. Понякога искаха услуги. Те никога не свършваха добре за мен. Кимнах в отговор на нейното очакване и тя трепна и напусна стаята, остави странен хлад на перваза, на който беше кацнала. Приведох се и долепих чело до мястото, на което допреди миг тя бе трептяла и зъбите ми изтръпнаха от студенината, която бързо пропълзя под кожата. Обичах звездите, преследвах ги цял живот. Когато ги постигнах, не исках вече нищо. Знанието, което придобих, беше знание за тъмнина. Не биваше да го споделям с никого, а тежеше колкото безброй торби тъга. Тази нощ не погледнах повече към небето. Оставих работата си, спомените ми можеха да почакат. Наместо това, взех в шепата си пръст и я попитах за пътя, по който трябваше да вървя. Пръстта, полепнала по дланта ми ме отведе в сън и когато на сутринта петелът ме събуди, аз знаех, накъде да поема. Трябвало да се роди сестра, да видим, кога точно трябва да се роди. И къде.

***

Пътят нагоре е дълъг. А аз съм изморен. Краката ме болят, но не толкова, колкото нараненото ми его, докато с десетилетия по-млади от мен туристи, тръгнали да катерят същия планински отсек, протягат жилави ръце да ме подкрепят. Разпитват ме – за къде съм тръгнал, сам ли съм и на колко съм години. Отговорите ми предизвикват възхищение в очите им и куп допълнителни досадни въпроси – имам ли роднини, някой знае ли накъде съм тръгнал, щели да предупредят за мен хижарите. Хижари! Не съм тръгнал по хижари и нямам нужда някой да се грижи за мен. Само ако знаеха, но не знаят. Нямам право да им натрия носовете като им разкажа. Торби тъга и самота. Това е то познанието. Но имам аз и още нещо. Имам хитрост, имам воля и този път тя няма да ме измами. Спомените ми, спомените ми, те ще останат и написаното няма да бъде унищожено. Знаех аз, защо звездите са я пратили. Трудно ѝ отказвах. Споменът за онзи само един единствен път, когато видях ясно чертите ѝ, когато я видях долу на земята, да стъпва леко върху огледалните води на онова проклето студено езеро. Ефирна и лека, тънка и изящна, косите ѝ нощ, очите ѝ бездна, о, как искреше кожата ѝ и колко ледена беше ръката ѝ, която се протегна. Докосването ѝ…, очите ѝ, усмивката ѝ – какво зло можеше да крие тази хубост, кацнала безгрижно на нейните устни…Съвършени, съвършена…докосването ѝ… Заради нея оставих светлината на деня, заради нея погълнах всяка тайна, изписана по нощното небе и насред черните подземни пътища. Учих, усвоявах, можех – само и единствено, за да я зърна пак, да я докосна пак, за да мога най-накрая да я имам. Истинска и стоплена, жена, смъртна и покорна – на живота, на смъртта, на мен. Егоист съм бил! А тя? Само веднъж, само веднъж ме докосна и взе сърцето ми. Ума ми! Колко пъти идваше при мен, примамлива ярка светлинка, водеше ме и ме напътстваше, искаше и изискваше – и тя, и другите звезди – в колко ли техни кроежи не участвах, в колко ли земни съдби се намесих. Но приседна ли тя до мен? Остана ли да изпълни поне една нощ със сияние и смут, с трепет и желан хлад? Не. Не остана. Идваше, флиртуваше, дразнеше ме и ме уверяваше, че иска да е моя, после изчезваше за дълго. А аз свикнах. Даже чаках, поредната ѝ игра, поредното поръчение. Хладен бях с другите звезди, изгарях отвътре щом разпознаех, че е тя. Сетне повярвах, че и това съм преодолял, че и това е минало. И ето ме сега, аз който мога да пребродя небесата и да проникна в земните дълбини, едвам кретам с бастун, превит в изнемощялото си тяло, за да изкатеря проклетата пътека, до забравеното от Бога мижаво селце току под върха, че да разпозная в мърлявата челяд на малкото останали там нещастници онова дете, в чиято плът трябваше да вселя някоя нахална звезда, наказана да се роди насред хората. Нося я в джоба си. Смешно, но тя там се настани. Три дни след моето потегляне, усетих през нощта ужасна тежест да ляга на гърдите ми и дъхът ми излезе на облак пара от студа. Прикова ме към ложето, което си бях стъкмил от папрат. Отворих очи и простенах, не можех да помръдна. Бегло сетих, че и тя е там, но блясъкът ѝ се сливаше с този на окованата, боричкаха се върху ми и най-сетне тежестта литна, кълбетата светлина се превъртяха и остана насред листака да трепти една, мъничка, треперлива точица. Приближих се и протегнах длан, ала тя се отдръпна, скокна и ме бутна отново на земята. После натежа в джобчето на протритата ми жилетка. Там си остана. Неприветлива, сърдита и отчаяна. Но не ме помоли да я пусна. Нито да съдействам някак, нито ми разказа защо точно тя трябваше да се роди. Какво бе направила? О, аз надълго и широко ѝ разказах колко ненавиждах онази нейна посестрима, която не оставяше на мира мислите ми в младостта. Предателка я наричах, изкусителка, лъжкиня. Треперушката мълчеше. Мълчи си и сега. Стои си кротко свита в джоба ми и не възразява, че трупам парцалчета и хартийки между нея и онази част от плата, която се допира до мен. Ледена е. До смърт. И аз спрях да ѝ говоря. Безсмислено е. Жестоко, ледено създание. Каквото ѝ да я очакваше сред хората, нямаше да е добро. Поне не по-добро от пътищата сред звездите.

***

Ето го най-сетне. Село като село. Невзрачни ниски къщи, с покриви покрити с плоски тънки камъни, омърсени от животинска тор улички с туфи трева прокарали тук-таме. Тук, на високото открито било има малко сянка, повечето дървета са тънки и разкривени, като да се мъчат да избягат от ширналото се отгоре им небе и безпощадната ярост, която носеха бурите му. Село Безпътно. Що за име са избрали! Вървя и мятам погледи на старците, които надничат от дворовете да ме огледат. Няма много млади тук, ала не след дълго чувам гълчава. Тумба деца тича някъде напред и вдига врява. Забързвам се, защото проклетата ледена буца в джоба ми натежава още повече и студ започва да обхваща торса ми, пълзи към ръцете и скоро ще препъне и краката ми. Сега намери да се бори, мисля си, но е късно вече. Нямам сили, нямам и желание да се забърквам. Мислех да я освободя, ако само беше показала малко уважение, малко благодарност. Но и тази е високомерна и проклета като другата. Ето ги децата. Но никое не е онова, което диря. Оглеждам се, тук някъде трябва да има площад, моля ги да ме упътят и отново тръгвам. А, ето. Насред малко уширение, където се срещат три пътеки, се мъдри малко кладенче. Открито е и не е дълбоко, виждам колко бистра е водата. И студена ще да е. Току над кладенчето се е надвесило момиче, босо е и без ръкави на бледата си дрешка, косите му са водопад от чернота и скриват лицето му от мен. Майката ме очаква. Надига се от пътя, където се беше настанила. А, дърта вещица. Лицето ѝ е било някога красиво, очите ѝ са нахални, а налятото ѝ тяло се люшка над хилави крака. Усмихвам ѝ се кисело. Как изобщо ѝ е било дадено да зачене дете, сделка някоя ще да е било, мда, с онея бляскавите горе. Нищо бляскаво няма в желанията им обаче. Дарили са ѝ чедо и сега си го искат обратно. Кимам ѝ и си потупвам джоба. Тя поглежда към момичето и ми обръща гръб. Детето, знам, че е на осем, не ми обръща внимание. Съзерцава отражението си в кладенчето. Явно вещицата иска да приключим бързо. Болезнено е сигурно, но аз не искам и да знам. Мен също ме боля. Самотата, копнежът… Приближавам се със светлинката свита в шепата ми и докосвам момичето по хладното ѝ рамо. Нормално е да е студена, все пак не е толкова топло, а тя е по някаква тънка рокля. И е боса. Би настинала, но скоро ще е без значение. Обръща се към мен и ахвам. Предупреждение се надига в гърдите ми, но тялото ми се сковава и тя бързо се надига, притиска светлинката към гърдите си и внезапно бързо ме целува. По напуканата буза. Смее се, очите ѝ искрят. Отскача на кладенчовата стена и изглежда като да танцува. Косите ѝ – внезапна нощ. Очите ѝ са бездна. Толкова красива е усмивката ѝ, толкова жестока е сега. На осем, но в чертите на лицето ѝ прозира вече бъдещата хубавица. Какво, чувам се, че мълвя. Вещицата ме поглежда. Хайде, Ледна, време е да тръгваме, казва на детето, а то се смее, смее се на мен. Девет години, казва ми с глас, който толкова обичам, девет години не дойдох, за да мога да платя дълга си. Затова, че те обучих, затова че те предпазих. За тайните, които носиш, дължиш живота си. Откупих го за теб. Свободен си! Най-сетне, повече никоя от нас няма да посмее да те навести. С моето раждане тук е вече платено, спомените ти ще останат. Девет години, повтарям. А вещицата кима и ми обяснява сухо, преди девет години точно в този час я била родила. Родила била момиче, тялото родила, което да приеме в себе си същността на звезда. И пътят им сега започвал. Време било да си тръгвам. Нейна била сега. Да съм записвал спокойно преживяното, да съм съхранявал знанието между страниците, платено било вече. Звездицата ми. Ледна. Нарекла я е Ледна. Не е това името ѝ, крясвам. Дъртата вдига рамене, сега е, казва ми и тръгва, а момичето се врътва към мен и ме поглежда. Тих поглед, светъл поглед, поглед тъмнина. Предателка я наричах, изкусителка, лъжкиня. Тя се обръща и хуква по калдъръмената пътека на Безпътно и чувам как се засмива и ме пита, а ти накъде ще вървиш, старче? А ти накъде? Коленете ми удрят калдъръма, треперя и в ума ми зее празнота. Какво мога да направя? Затворена в човешко тяло, най-сетне жива, смъртна, но толкова по-млада, невъзможно млада, невъзможно далече, далече от мен. Обвързана е с някаква нещастница, да я влачи по земните пътища, да изтрие от ума ѝ небесата и да я превърне в прах, в частица от пръстта. А за мен – вече свободния, вече небесния ще е недостижима. Изправям се и се оглеждам. Нощем тук ще бъде лесно. Пътеките над мен ще зейнат. Ще намеря начин, ще намеря начин да я върна – преди да рухнат спомените ѝ, преди да помръкне красотата ѝ, преди небесата окончателно да се затворят над презимената звезда. Познанието ми не струва нищо, спомените ми, нека почакат, ако стигне време, ако успея да я върна.


26.10.2021 Димитрина Събчева ©