КУТИЙКАТА НА БЕЛОВЛАСИЯ

Лъвицата се отърка в ръката на Съдбата. Не за да я подкупи, отдаваше й чест. Само за миг си позволи да си почине, кратък момент абсолютен покой преди отново д а се втурне срещу вятъра.

А беше време когато всеки скланяше взор пред нея. Едновременно страховита и красива. Едновременно мразена и обожавана. Следвана заради светлината, която носеше във взора си. Когато я раниха преди дълги, дълги години, тя падна без да подозира как ще продължи пътят й. Не знаеше колко дълго ще продължи борбата и колко много рани щяха да й бъдат нанесени.

Това се беше случвало й преди. Винаги успяваше да се изправи. Този път падна както никога. Отсякоха й предните лапи, отсякоха й задните лапи. Отсякоха й опашката. Рязаха гърлото й до кокал. Колко кръв изтече. Колко кръв попи в плодородната земя. А тя не спря да се изправя и да пада, и пак да се надига на крака. Залиташе, куцаше. Поникнаха й нови лапи. Израснаха й нови нокти. От гърлото й единствено прокървяваше още. Събрала наново сили, лъвицата се хвърли срещу врага си. Раздра го, избяга, освободи се. Но новите й нозе не бяха като старите. Туловището й бе наедряло, а те – тънки, слаби. Износиха битката и се надяваха туловището да се стегне. Да помогне. То ги смаза.

Строши новите кости. Проля наново кръв. И тогава тя сама опита да се нагризе до смърт. Борбата продължи. Борба срещу самата нея. Очите й сега се плъзгаха по поредните й нозе. А какво да прави с туловището си. Страдаше от болест. Гниеше отвътре. Забеляза, че единият й крак е по-заякнал от останалите три. Дали щеше да успее този път … Да се задържи, да стигне пак сред слънчевите двери.

Лъвицата се отърка в ръката на Съдбата, непрогледна мъгла, изправена като стена пред нея.

***

Най-после мъчителният сън я напусна. Тя примижа някак вяло. Сутринта не носеше успокоение. Нямаше ярки цветове. Светлина. Само сиво… Омразния образ. Не спираше да го сънува. Когато не спеше, преживяваше кошмара наяве. Сякаш всеки миг на радост й беше спуснат свише. Разтърси глава да пропъди богохулната мисъл. Косата й щеше да се разпилее по раменете, ако не беше толкова сплъстена. В този миг мерна нещо да се мержелее в далечината. Леко извърна глава. Да. По пътя приближаваше някой. Стегна се. Не стана. Нека дойде. Приятел или враг? Всички мисли напуснаха главата й. На този път лежеше вече … колко ли време беше спала? По този път не минаваха приятели. Остави съзнанието си да се изпразни. Затвори очи и се загледа в тъмнотата зад клепачите. Каквото ще да става. Тя щеше да посрещне и този гост.

Прегърбеният старец се поспря. Пред него лежеше парцалива жена. Цялата в рани и синини, с лице покрито от тъмна дълга коса. Доближи я. Точно нея търсеше. Протегна ръка да я погали по бледото чело.

- Стани, стани…

Жената се подчини. Беше толкова изпосталяла. Едната й страна подута, морава. Устните разкъсани. Чудно как дори така покрита красотата й прозираше. Застанала на сенчестия път жената протегна ръце и се облегна на стареца.

- Слънце…

- Почакай, дъще, почакай…

Старецът я прихвана и двамата закретаха по пътя. Беше мрачен ден, но все някъде огрява слънце. Позна го разбира се. Приятел или враг. Позна го. Дали и той я познаваше. Помнеше ли тази своя дъщеря? Старецът я отведе до ствола на внушително дърво, високо в клоните му виеха гнезда орли. Ниско в коренака надничаше змия. По ствола…Тя протегна длан да го погали. Грапавата кора опря приятно кожата, змията скри огромната си глава, сенки от разперени крила пробягаха по земята. Сенки. Слънце ли имаше? Слънцето надничаше от облак, за миг намигна към земята и се скри. Елен се доближи и я побутна с влажна муцуна. Жената се свлече, приседна на извит над топлата пръст корен. Старецът се подпря на тоягата си и я загледа.

- Слънце…

- Винаги ще има слънце, дъще.

Тя не отговори. Кашлица раздра гърдите й, изхрачи кръв.

- Така съм уморена.

Старецът протегна длан, разтвори пръсти. В ръката лежеше мъничка кутийка, кафеникава и златна, грапава по краищата, изглеждаше й скъпа.

- За тебе, дъще. Нека ти я дам.

Немощна тънка ръка посегна да я вдигне. Не можа. Жената отпусна длан. Подиграваше ли й се, нима бе нужно? Старецът я положи в скута й.

- Това си ти, дъще. Отвори я. Тук вътре аз запазих всяка твоя дума, всяка помисъл и всеки неизвършен грях. Запазих всяко обещание, деянията – волни и неволни, зли или добри, чувствата, които те тъкаха, спомените, на онези, които те създадоха, кръвта на всички, които те защитаваха и смеховете на онези, които те поругаваха, сълзите ти, радостта ти. Запазих. Тук е всичко. Тук си ти. Не помниш ли коя си? Припомни си.

Старецът се приведе наново и повдигна капачето. От вътре изгряха безброй цветове. Толкова много, толкова различни и богати, заискриха вътре, а погълнаха целия свят. Една сълза се откъсна от клепките й, пръсна се на капчици върху бледата кожа на ръката, която сега галеше кутийката, докосваше я с боязън и възхита.

Той се усмихна. Пред взора му душата вдигна поредното парче цветна мозайка и го скъта при другите, в кесийка, близо до сърцето. Пазеше ги там, защото те бяха всичко, което притежава. Миналото й, разпиляно, далечно, забравено. За нея беше важно да го събере. Там лежаха отговорите на всички въпроси. Черните петна проблясваха щом вдигнеше някое парче от скъпата кутийка и го сложеше на мястото му. Толкова чернилка.

***

Лъвицата отвори очи. Явно се беше унесла. Разтърси глава, за да отърси съня. Как й бе омръзнало това видение. Пред нея беше слънце, а над нея беше мрак. Ревът прогъргори извън гърлото. В горещата й паст студена лежеше ръката на Съдбата.


Димитрина Събчева ©