В ума й наново се загнездва трѐска. Трѐска, която не минава с аспирин, още по-малко с алкохол. Сякаш мозъкът изгаря отвътре, духът става неспокоен, езикът иска да изговори думите, които напират за свобода. Очите се плъзгат по улици, дървета, коли, пешеходци, а сетне и по ръкохватките на зацапания автобус. Не ги виждат. Обърнали са се предателски навътре и следят зараждащия се текст. Устните се кривят, усмихват се. Трѐската се разгаря все повече и повече, запленява, увлича, поваля.

– Я дупчи тоя билет! – гласът е груб, някой се смее.

Не е на добре да имаш трескав ум, не и в този свят. По – добре е да си пазиш свидно всичкия, по – полезно е за здравето. Тя се усмихва, прибира кичур коса зад ухото и перфорира билета.

- Заповядайте,

- А, мерси!

Трѐска, толкова упорита, също като трескá забита дълбоко в пръст. Досадна, но се маха. Толкова мисли бяха загинали в пламтящото съзнание, незаписани, забравени скоро след това. С тези щеше да е същото. Ще стихнат, потушени от своята собствена жар.

Въздъхва. Не бива да допуска други да се родят. Толкова ярки и толкова силни. Скоро ще заговори сама и ще зажестикулира към въздуха и тълпата, която тактично ще стои обърната на другата страна. „Колко луди хора има в този град!” Дима прехапва устни, за да предотврати всеки неволен шепот да излети из тях и търпеливо изчаква своята спирка. Слиза чевръсто, стига неусетно до входната врата. Прокарва картата, набира кода и след тихото щракване на ключалката се втурва нагоре по стълбите. Най-сетне у дома.

Затваря вратата, хвърля чантата, изхлузва обувките, забърсва няколко филии хляб и малко сирене от кухнята на път за хола. Вече доволна заръфва филиите пред телевизора. Телевизията...колко удобно, че я има. Помага за избиването на всякакъв род мисли...

От това се нуждае сега – спокойствие и безсмислен сериал. Не беше се наспала добре. Тези сънища! Твърде ярки и ясни. Тази нощ, не по-различна от останалите през изминалия месец , ала този път сънува и едно лице. Рядко сънува лица. Толкова ясно. Тези черти обаче се врязаха в съзнанието й и дори сега, след цял работен ден не може да ги забрави.

Представя си затворена врата, която трябва само леко да открехне, за да се изсипе връз подредения й свят отрова от видения, внезапно станали плътни и повели след себе си последствия. Не е готова за последствия. Дима клати глава, опитва да се отпусне.

На вратата се позвънява. „Да отворя ли?” Дима се надига, не обича да отваря, ако не очаква някого. От дете се бори с този глупав страх. Приближава се тихо по навик и отключва.

Сърцето трепва, пръстите се свиват около дръжката и стискат толкова силно, че се сковават от усилие. Не може да каже нищо. Гледа мъжа срещу себе си.

- Добър ден! Имате препоръчано писмо. – Подава й плик и тетрадка да се разпише.

Носи черно палто над тъмнокафяви джинси. Твърде студеното за ранна есен време явно го е принудило да закопчае яката до горе. Не е много висок, но кльощавата фигура оставя погрешно впечатление. Издължено лице с остри скули, на дясната кацнала мъничка бенка, прав нос, нацупени устни. Твърде черни очи под руси вежди, същите като косата.Гладкото лице не е бледо, но излъчва нещо странно, нещо добре прикрито, а тъмните очи гледат тъжно и съсредоточено в нея.

Лицето от съня.

Някак машинално Дима взима химикала и се подписва.

- Благодаря, довиждане! – кимва мъжът и отворя вратата на асансьора.

Дима бързо заключва и започва да скача в такт с побеснелия си пулс. Почти разплакана от ужас набира номера на най-близката си приятелка и истерично й разказва всичко. След около час двете пият бира пред телевизора и обсъждат стреснато случката. Розалина се опитва да я успокои до колкото е възможно и накрая се сеща да попита, какво има в плика. Дима така и не е поглеждала. Кой изобщо използва такава поща днес!

Разкъсва плика.

От там се показва лъскава брошура. Реклама на някакво културно мероприятие. „Събор на младите таланти днес”. Двете се споглеждат. Разсмиват се и си доливат още бира. Глупав сън! Глупава реклама! Скоро се разбира, че въпросният пощальон е връчил точно същите „препоръчани писма” на цялата жилищна сграда. Нечувано! Така да замърсява! Някакви лунатици явно, непрекрачили в новото време.

Дима се успокоява. Зарязва брошурата някъде в хола. Тази вечер ще разпусне. Някъде на клуб. Ще остане при Лина после, в случай, че не излезе нещо по-интересно. Отдавна не се е срещала с мъж, а за пореден път алармираха, колко е вредно въздържанието. Да се живее здравословно, това е дълг! Също като плодовете, и да не ти се ядат – трябва.

Нагласена и развеселена Дима слиза по стълбите към приятната вечер, която я очаква.

Гори, гори, гори. Всичко пред очите му е в пламъци. Не може и не може да завърши проклетата картина. Единственото нещо, което изплува ясно в съзнанието е проклетото лице! Вече цял месец. Старият го гледа изпод вежди, очевидно добре почерпен. Щом вижда, че е забелязан отмества очи и добавя лениво последните щрихи към творбата си. Момчето ядно хвърля четката на пода и става.

- Отивам да се разтъпча – обявява на колегата си.

Възрастният само вдига рамене и поклаща глава. От последната им кавга не си дава труда да съветва. Михаил рязко отворя вратата и я затръшва след себе си. По дяволите! Това лице! Няма да го нарисува. Повече никакви видения, повече не! „Талант”. По дяволите и скапания талант! Рисуването не му помага, само става по-зле. Виденията не спират, увеличават се. Заприличва все повече на психично болен. Започва да губи всякакъв контрол. Да върви по дяволите всичко! Утре сутрин ще заплати вестник, веднага щом получи достъп от личния си компютър ще изчете обявите и започва да си търси работа. Нормална работа. Може и да кандидатства, да изучи нещо.Все пак е на 19. Животът е пред него! „Хм!” Рита невидим камък. И още нещо, ще се изнесе от ателието, което отдавна прилича повече на бардак, отколкото на нещо друго. Ето какво ще му липсва! Не му се лепяха жените, поне не колкото на дъртия.

Някой на улицата го заговоря любезно и му подава нещо. Без да поглежда към човека Михаил грабва брошурата и промърморва едно „Мерси”. Поглежда я. „Сбор на младите таланти днес".

- О, шо не се...

Михаил я запраща в най-близкия кош, вече препълнен със същите брошури. Тези алтернативни глупаци, само генерират боклук! Продължава да върви ядно, бута се в хората, псуват го. Заковава се отведнъж на място. Погледа му пада на едно от разположените по тротоарите кафета. Отправя се към най-близката маса, тръшва се на стол и поръчва. Решава да остави бушуващото негодувание да изтлее. Мисли положително. Насилва разни приятни образи да прелитат пред вътрешния взор и сам се гълчи, че ги ругае. Накрая се предава. Оставя се на злостта. След минута започва да се чувства по-добре. Разсмива се. Харесва му да мисли злото на дъртия. Не наистина разбира се, но просто така. Жестоко се надсмива на себе си. Опитва да се погледне отстрани. Колко е жалък! Няма почти никакви доходи, живее със стар пияница и което е по-лошо, същият чука повече от него! Сервитьорката носи поръчката, свъсва вежди и избягва погледа му. Ясно. Смял се е на глас. Михаил вади пари и ги бута в ръката й.

- Точно са – казва, въпреки че скоро ще му се наложи да поиска назаем.

Момичето се усмихва и го оставя сам. Михаил отпива от кафето. Изобщо не му се пие, но вече го плати. Вдига ръце към печката окачена над масата да ги сгрее, после наново се свива на стола. Както рее поглед по минувачите усеща, че някой го гледа. Обръща се и изплюва глътката, която току що е поел. На метър от него, изправен стои и го гледа някакъв мъж. Закопчал се е догоре, сякаш зъзне. И има лице. Като всички други, но не съвсем. Защото това лице Михаил отказва да рисува, това лице грее пред взора му всяка нощ. Мъжът стига до него на две крачки, поставя нещо на масата, обръща се и чевръсто тръгва нанякъде. Сърцето на Михаил бие в гърлото, той обръща лъскавата хартия. Отново същата брошура. Смачква я бързо и я запраща в близък кош.

Опира чело до огледалото. Не иска да поглежда, колко е остарял. Само на четиридесет и две, но в сравнение с другарите си, колко по-зле изглежда. Те ги използват разбира се. Кремовете, процедурите по лъскавите салони. Отказа се доброволно от това. Като гледа другите, които са като него, не му се струва чак толкова зле, но като види собственото си лице се стряска. На него възрастта не му отива. Също като на жените. Стиска очи и зъби. Колко е красива все пак. Дребничката му, закръглена съпруга. Тя е по-силна, тя по-смело гледа времето в очите. И го следва. Гори за неговите идеи.

- Радославе?

Отлепя глава от огледалото, през запотеното петно се взира в смръщеното лице, което впива тъмни очи в тила му. Обръща се.

- Колко драматично изглеждаш! Всеки път се възхищавам, че се спряхме точно на теб! – казва и протяга ръце към новодошлия, потупва го по раменете.

- Работи – прошепват тънките устни – работи!

Гърлото на Радослав се стяга, пресъхва. Широко разтваря очи. Пръстите му неволно се свиват и отпускат в раменете на русия мъж.

- Тихо! По-тихо – едва чуто изрича и се оставя другият да го отведе до стол и послушно сяда, щом усеща побутването на другаря си.

Гледа втренчено мъжа, докато той придърпва съседния стол и се отпуска на него. Мълчат.

- Всички уреди ли са изключени? – пита накрая светлокосият.

- Всички.

- Спокойно тогава! Няма как да ни чуят! След толкова години, най-после! Работи! Всички ме разпознаха! Всички до един! Някои за малко да припаднат! И на двата пола действа! В еднаква степен! И при двата!

Радослав го чува, а го разбира със забавяне. След почти половин минута се разсмива. Очите му се насълзяват. Значи действа! Значи, че ще бъдат силни! Ще събудят стадото, ще ги накара да творят, да мислят самостоятелно! Радослав се разсмива с глас. Трепери от вълнение. Победа! Не бива никой да разбира! Изведнъж се сепва и впива очи в довереника си.

- Бранимире! Да не са разбрали? Те…

- Никой не е разбрал! Спокойно! Докато се усетят вече ще е късно!

- Много е опасно…още мисля, ако някой друг…

- Никой няма да разбере! Никой докато не стане късно!

Радослав притиска длан към чело, ръката му се навлажнява от избилата пот.

- Слушай ме сега! Сега трябва да ги съберем! Сега започваме да им внушаваме, къде да бъдат и кога! Хвърлиха ли брошурите?

- Разбира се! Кой не би ги хвърлил!

- А така! Така…

Радослав става и започва да крачи из стаята. Струва му се твърде тясна отведнъж. Не може да стои на място. Трескаво шепти следващите стъпки. Бранимир го слуша навярно. Дали всичко успява да долови не може да прецени. Звънва телефонът в другата стая. Душата му ще изскочи. Грабва тънкия апарат, от дисплея го гледа директорът на отдела им. Машинално натиска копчето.

- Слушам?

- Как си, Радославе?

- Добре.

- Извинявай, че те притеснявам, налага се спешно да свикам събрание. Утре кога можеш да дойдеш?

- Ще проверя.

- Звънни ми да потвърдиш! Трябваш ми ранния следобед!

- Разбира се, ще летя сутринта.

- Айде тогава. Довиждане!

- Чао.

Образът на началника изгасва и дисплеят почернява след секунда. Радослав е спокоен сега, засмива се, как бързо напрежението се е стопило. Съвсем скоро всички ще си платят. Прескъпо ще платят за ограбването на животите им.

Той върви забързано през града, въпреки че до срещата има предостатъчно време. Реши да стигне пеш и сега върви без да вдига поглед от краката си. Следи как обувката на левия крак минава пред обувката на десния и след това обратно и после пак. Цап – цап – цап. Отново кална есен, но времето е меко и слънцето напича в гръб. Приятно е и той трудно удържа усмивката да не разтегля устните встрани. Замислен не разбира, кога е стигнал до края на тротоар и тръгва да пресича. Очите му не виждат реалността, съзнанието е отплувало нанякъде. Клаксон го изтръгва от унеса и той стреснат вдига ръце. Колата го заобикаля. Сърцето блъска с болка в гърдите, той се затичва до отсрещния тротоар. Задъхва се, навежда се и подпира длани на колене. Завива му се свят. Какво щеше да стане! В омая се изправя и тръгва отново, не мисли за нищо сега, светът е някак по-ярък, всеки детайл бива отчетен от очите. Целият потен спира до будка за кафе. Поръчва, сипва захар и изпива горещата напитка наведнъж. Течността изгаря езика и небцето, но той не обръща внимание, сякаш се наказва за проявената глупост. Когато стига на уреченото място още усеща ситните мехурчета да пулсират, а допре ли език до зъби усеща болезнено гладката им повърхност. Натиска звънеца. Посрещат го две жени, чиито лица не може да си спомни. Те обаче грейват, прегръщат го и бързо затварят вратата зад него. Следва ги по тесен, слабо осветен коридор докато не излизат във вътрешен двор, достатъчно широк да ги побере. Стотици усмивки го поздравяват и той кимва на свой ред засмян.

- Бранимире!

Обръща се. Радослав протяга към него ръце за прегръдка и подава чаша с искрящо бяло вино.

- А! Дошла е поръчката!

- Изпревари те! Виното е разкошно, от къде го поръча?

- Частна винарна, запазих адреса, ще ти го дам.

Радослав го повежда сред тълпата. Говори развълнувано, щастливо сочи един или друг човек. От ръка на ръка се подават гарафи. Виното искри на есенните слънчеви лъчи.

- Това е значи! Всички ли са тук?

- До един – екзалтирано потвърждава Радослав – това е! Ще ги съборим! Скоро няма да могат да контролират ни един човешки живот! Не ние – те на нас ще служат!

Радослав блъска своята чаша в тази на Бранимир и отпива мощна глътка. Той самият едва докосва златистата напитка до устни. Празненството продължава до вечерта.

Бранимир разтрива слепоочията си и за пореден път поглежда към дъното на заседателната зала. Там са се скупчили сега десетина началници и трескаво обсъждат. Сякаш има какво да променят на този етап. Над главите им виси огромно огледало в позлатена рамка. Бранимир откъсва очи от тях, за да избегне отражението си. Няма търпение да свърши всичко и най-сетне да се подстриже, както му харесва. Десет години вече – все един и същ. Непроменен и на йота. Разбира се това е необходимо и той никога не би повдигнал въпроса, но пред себе си беше разрешено да признае – собственото му лице му бе опротивяло. Той притиска клепачи с палеца и показалеца на дясната ръка, разтрива ги, докато пред очите заиграват цветни кръгове. Чува името си и сепнато поглежда към началниците.

- Триста и седемнадесет човека, като не броим първовиновника Радослав? Верни ли са данните? От хиляди облъчени само толкова ли?

- Само толкова? Та това е твърде много, ако питате мен. Данните показват, че една голяма част от тях никога не биха проявили тези свои особености, ако не ги бяхме тласнали чрез постоянните облъчвания. От населението на един средно – голям град не би следвало да има повече от стотина потенциално опасни души и далеч не всеки един от тях би представлявал реален риск.

- Но тези триста и няколко души все пак…има известен риск, развили са натрапчиви мисли, позволили са си да оспорват своите авторитети и дори – говорещият прави нервна пауза – напуснали са работа! Без да имат осигурен стабилен доход от ново място! Нечувано! А вижте по-младите! Една част от тях са избрали да прекратят образованието си, а друга напротив – подновили са го, но в област далечна от практичното и въпреки това едвам са завършили, поради разногласия с част от преподавателския състав! Това са неуравновесени и непредсказуеми хора!

- Никой не оспорва това. Както обаче самият Радослав посочи никога не можем да сме сигурни, дали биха следвали подобно поведение, ако не бяхме ги подтикнали към това. Знаете, качеството на литературата, музиката и изобразителните изкуства спадаше значително последните десетилетия и нуждата от все по-опростени форми на изразяване се разпростря сред населението. Забавленията изместиха нуждата от духовно развитие под каквато и да е форма. Творците в еднаква степен са изложени на рисковете от постоянното преследване и задоволяване на нуждата от щастие. Да бъдеш задоволен постепенно се превърна в основен движещ мотив. Ето обаче имахме триста и седемнадесет души готови на бунт в този прекрасен, не особено голям град. Благодарение на един гениален ум.

- Резултатите са забележителни, така е! Ако с такава сила могат да се събудят толкова заспали умове, представете си, колко повече можем да успим. Имаме нужда от доволни служители и най-хубавото е, че ще можем да събудим подходящите и да отстраним ненужните. Конкурентите ще бъдат съсипани, с този незаменим продукт ще можем да отгледаме бъдещите служители и бъдещите потребители. Никога не е било толкова важно да запазим тайната в семейството на корпорацията, както сега! Бранимир бе така любезен да предостави цялата налична документация и за мен е удоволствие да го приветствам в нашия екип!

В залата се разнасят ръкоплясканията като плясък на криле. В левия край на залата светва малък екран. Погледите на всички се отправят на там. Вървят извънредни новини. Триста и осемнадесет човека натровени от вино – менте. Общността е в шок, държавата в траур. На екрана проблясват имената на загиналите, зад тях се сменят снимките на някога живите, засмени лица – на една от тях за миг зърват Радослав.

Бранимир се засмива заедно с другите, вдигат наздравица за успеха. След по-малко от три часа има запазен час при фризьор.

Димитрина Събчева ^©